Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Въздухът около Серен засъска, неудържим и убийствено студен.
Тя се хвърли по очи — единствената възможна реакция, за да устои на чудовищното притегляне — пръстите й се вкопчиха в каменистата земя. Хората около нея последваха примера й, дращеха по земята в паника. Още един войник бе повлечен от напиращата напред вълна и грохотът й погълна отчаяния му писък.
Ревът секна внезапно като дъх, затаен в гърло, и Серен видя как основата се надигна, занавива се нагоре като огромна завеса, извиси се и отново откри голите склонове, водещи към прохода, след тях — смътния контур на планинските ридове и заоблените им била.
Понеслата се на север вълна бързо се смали, чудовищната й светлина за миг се отрази на пъстри петна по гладките повърхности далече долу, преспите по върховете и лъскавият от ледената покривка камък разцъфнаха в болезнено зелено и златисто, пробудени сякаш от нечакан залез.
След миг планините отново се превърнаха в смътни тъмни силуети.
Отвъд тях, от хоризонт до хоризонт, вълната се спускаше надолу. Изчезваше зад планинската верига.
С крайчеца на окото си Серен видя как Некал Бара се смъкна безсилна на колене.
Внезапна светлина озари границата на света, далече на север, изду се като бурна морска вълна, разбиваща се в скали. Сиянието изригна нагоре в нощното небе, този път като две протегнали се свирепо напред ръце и огромни плющящи пипала.
На фона на черния планински склон се появи странно сиво трептене и бързо се спусна надолу. Серен мигновено осъзна какво е и извика:
— Залегни!
Сивата вълна се стовари в подножието на склона. Няколкото криви дървета, вкопчили се в каменистата земя, изпопадаха, сякаш премазани от гигантска невидима длан.
Последва оглушителен грохот.
И се разпадна странно приглушен.
Замаяна, Серен вдигна глава. Видя как в тъмното се разлетяха плоските каменни плочи на най-високата сграда. Видя как се наклони северната й стена, а после рухна и повлече цялата сграда.
Бавно се надигна.
Некал Бара стоеше близо до нея, косата и дрехите й бяха незасегнати от бушуващия от всички посоки вятър.
През странно сгъстения въздух закапа кален дъжд. Разнесе се воня на овъглено дърво и лютива серниста миризма на разцепен камък.
Вятърът вече беше замрял и дъждът пердашеше земята. Тъмнината се върна и дори отвъд планините все още да горяха пожари, не се виждаше нищо.
Бурук Бледия се надигна до Серен. Лицето му беше оцапано с кал.
— Той не го спря, Аквитор! Точно както казах: нямаше време да се подготви.
— Блудния да ни вземе дано! — извика някакъв войник. — Каква мощ!
Ледер с основание никога не беше губил война. Дори Магьосниците на Оникса на Блуроуз бяха съкрушени от кадрите на Цеда. Архижреци, шамани, вещици и зли чародеи — никой не беше успявал задълго да устои срещу такава свирепа мощ.
Серен усети пустота в себе си. Пустота и скръб.
„Това не е война. Това е… какво? Блудния да ни пощади, нямам отговор, не мога да опиша величината на тази касапница. Безумна. Кощунствена. Сякаш сме забравили всякакво достойнство. И тяхно, и наше. На самия свят. Никаква разлика между невинност и вина, осъдени са от самото съществувание. Хора, превърнати въпреки волята им в нищо повече от символи, в хранилища на всички злини и на всички безсилия.“
„Това ли трябва да се направи? Взимаш вражеската плът и я запълваш с болести, покваряващи и смъртоносни при допир, лъхащи отрова? А това, което е болно, трябва да се унищожи, за да не посее заразата.“
— Съмнявам се, че са имали време да страдат — промълви с кух глас Бурук.
„Вярно. Оставиха го за нас.“
Не беше имало защита. Ханан Мосаг, Рулад, робът Удинаас и Пернатата вещица. Имената пробягаха в ума й и тя видя — с внезапно свиване на вътрешностите, което я зашемети — лицето на Трул Сенгар. „Хул беше този, за когото мислех. Не. Защо той?“
— Но те са мъртви.
— Всички са мъртви — каза Бурук до нея. — Трябва ми пиене.
Стисна я над лакътя. Тя не помръдна.
— Няма къде да пиеш.
— Аквитор. Гостилницата под хана е построена толкова здраво, че и обсада може да издържи. Предполагам, че точно там отидоха току-що войниците, да вдигнат тост за изгубените си другари. Горките глупаци. За мъртвите говоря. Хайде, Серен. Решил съм да си развържа кесията.