Последният довод на кралете [bg]

— Колко са мъртвите досега? — Беше задал въпроса неволно, по инерция, като дете, което не спира да чопли коричката на рана. — Какви са загубите ни?

— Боевете на стената на Касамир са тежки. Тези в завзетите вече части на крайните квартали — още по-свирепи. Загубите и на двете страни са огромни. Бих казал, по хиляда от всяка страна.

Джизал преглътна надигналата се в устата му горчилка. Замисли се за сбирщината от защитници при западната порта, на площада, който със сигурност беше прегазен от гуркулските легиони. Обикновени хора, с надежди и очаквания към него. Опита да си представи как изглеждат хиляда мъртви. Представи си сто трупа, наредени един до друг, в редици. Умножи редиците по десет. Хиляда. Зъбите му захапаха вече изгризания до месото нокът на палеца.

— И много повече ранени, естествено — добави Варуз. Ако с новината за броя на мъртвите беше забил ножа, с тази за ранените — го завъртя рязко в раната. — Всъщност не ни достига място за тях. Имаме два крайни квартала, в най-добрия случай частично окупирани от врага, а горящите им снаряди се сипят в центъра на града.

Джизал плъзна език във все още чувствителната дупка между зъбите си и си спомни болките, с които всяко друсване на каруцата по време на пътуването през необятната долина пронизваше лицето му.

— Отворете Агрионт за ранените и бездомните. Сега, когато армията я няма, вътре има предостатъчно място. Казармите ще поберат хиляди. Разполагаме и с провизиите.

— Рисковано е — поклати плешивата си глава Баяз. — Няма как да знаем кого пускаме в Агрионт. Гуркулски агенти. Шпиони на Калул. Не всички са това, което изглеждат.

— Готов съм да поема този риск — скръцна със зъби Джизал. — Аз крал ли съм, или не?

— Крал сте — изръмжа Баяз, — и аз горещо ви съветвам да се държите като такъв. Сега не е време за сантименталност. Врагът приближава стената на Арнолт. На места е само на две мили от мястото, на което стоим в момента.

— Две мили? — промърмори Джизал и тревожният му поглед се насочи отново на запад. От това разстояние стената на Арнолт беше просто сива линия между сградите, тънка, крехка и тревожно близко. Внезапно го обзе страх. Не гузната тревога за хипотетични хора сред дима на крайните квартали, а съвсем реален — за собствения му живот. Като онзи, който беше изпитал между камъните, когато двамата войници вървяха към него с намерението да го убият. Сигурно беше сбъркал, като не напусна града, докато имаше възможност да го направи. А може би все още имаше начин…

— Ще се бия или ще умра редом с хората на Съюза! — извика, ядосан и на собственото си малодушие, и на Баяз. — Щом те са готови да умрат за мен, аз съм готов да умра за тях! — Обърна гръб на Първия магус. — Маршал Варуз, отворете Агрионт. Ако трябва, напълнете и двореца с ранени.