Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
— Колко километра има до Броукън Хил? — попита Даян след около два часа.
— Около шестстотин и петдесет километра. Като стигнем до Бърк, продължаваме все направо по пътя, който върви покрай Дарлинг Ривър до Уилканя, и после поемаме по магистрала 32. Магистралата минава през Броукън Хил и стига до Аделаида.
Джени се загледа през прозореца. Наближаваше обед, но небето бе потъмняло от плътните кълбести облаци. Гръмотевици и светкавици раздираха небето над върховете на Мориарти Рейндж. Струваше й се странно, че животът около нея не спира своя ход — а тя е някак отстрани, изгубена в света на Матилда Макколи, който изведнъж се превърна в реалност.
— Иска ми се да се разрази истинска буря — да завали — каза Хелън, когато стигнаха чакълестия път, водещ към Уилканя. — Тревата е много суха и при надвисналата суха буря всичко ще пламне. — Тя посочи с глава към далечните планини и облаците над тях, които изглеждаха наистина заплашителни.
— Ако се притесняваш и искаш да се върнеш, кажи ни. Ще отидем до Броукън Хил някой друг ден.
Джени се върна към действителността. Чувстваше се виновна, че въвлече и Хелън в това необмислено преследване, но всъщност не искаше да се връщат — не и след като изминаха целия този път.
Хелън откъсна поглед от пътя и се усмихна ведро.
— Караджонг няма да пострада. Преживели сме и по-страшни моменти, а Бог ми е свидетел, че във фермата има достатъчно мъже, които да се погрижат за нея.
Джени долови зад оптимистичното изявление на Хелън нотка на притеснение. Само защото нея самата не я бе грижа какво ще стане с Чаринга, справедливо ли бе да очаква, че Хелън ще зареже любимия си Караджонг при надвисналата буря?
— Сигурна ли си? Още не е късно да се върнем обратно.
— Абсолютно. Аз също съм много заинтригувана. Надявам се само отец Райън да може да отговори на въпросите ти. Чудя се дали не би ми позволила аз да разпитам стареца?
Джени погледна към по-възрастната жена. Дали Хелън не знаеше повече, отколкото даваше вид, че знае? Но реши, че отново дава простор на въображението си и поклати глава.
— Знам какви въпроси да му задам, Хелън. По-добре аз да го разпитам.
За нейна изненада гласът й прозвуча спокойно и овладяно и все пак там някъде, дълбоко в душата й, се таеше страх от онова, което можеше да научи. Последните няколко часа направо откачи и ако не пътуваше с Даян и Хелън в подскачащата по неравния път в средата на пустошта камионетка, щеше да си помисли, че сънува. Но празнините в дневниците на Матилда трябваше да бъдат запълнени — и тя нямаше друг избор, освен да потърси отговори на вълнуващите я въпроси.
Редуваха се зад волана, докато пристигнат в Броукън Хил. Нощта бе настъпила и луната надничаше през носените от вятъра облаци. Вече бе твърде късно за посещения, затова се настаниха в един мотел, вечеряха и се хвърлиха изтощени в леглата.
На сутринта времето бе мрачно и неприветливо, слънцето се бореше да си проправи път през плътните облаци. Вятърът бе отслабнал, задухът и влагата бяха все така нетърпими. Трите не бяха приключили със закуската и вече изпитваха необходимост да си вземат по още един душ.
Старческият дом „Сейнт Джоузеф“ се състоеше от няколко продълговати, бели постройки сред голям, сенчест парк в края на града. Хелън дръпна ръчната спирачка и загаси двигателя.
— Винаги можем да обърнем колата и да забравим за цялата история?
— Няма начин, не и след пътя, който изминахме до тук.
— Добре. Няма проблем — усмихна се Хелън окуражаващо. — Хайде, тогава. Да видим дали старецът може да ни разкаже нещо интересно.
Брет се събуди. Тази тишина му бе добре позната и не предвещаваше нищо добро. Той стана от леглото и погледна навън. Времето бе мрачно и потискащо, в пълен синхрон с настроението му. Въпреки ранния час жегата не се търпеше, а над Чаринга бяха надвиснали заплашителни облаци. Дори и най-лек полъх не разклащаше клоните на дърветата и не разлюляваше сухата трева. Бурята щеше да се разрази всеки момент.
Той взе писмото, написано с голяма мъка предната вечер, и го пъхна в джоба си. То можеше да почака. Първо трябваше да нагледа животните, да провери оградите още веднъж, защото независимо че овцете бяха затворени на двете най-близки до къщата ливади, те щяха да изпаднат в паника още в първите минути на бурята.