Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Водата спираше дотук. В непрогледния мрак отвъд портата личаха очертанията на порутена скална пътека, по-древна от всички тунели зад тях.
– Гледай си в краката – нареди Роуан, обследвайки прохода. – Пътеката е осеяна с камънаци и отломки.
– Зрението ми по нищо не отстъпва на твоето – не успя да се стърпи този път Едион.
Завъртя рамото си и ръкавът на туниката му разкри Знаците на Уирда, които Елин ги беше накарала да нарисуват със собствената си кръв по телата, ръцете и краката си.
– Да вървим – отвърна просто Роуан, хванал варела си, сякаш тежеше колкото перце.
На Едион му накипя, но... може би точно затова принцът воин го обсипваше с досадни предупреждения. За да отвлече и неговото, и собственото си внимание от случващото се над тях. От опасния товар в ръцете им.
Така повеляваха древните традиции – да се грижат за кралицата и кралството си, но и един за друг.
По дяволите, направо му се дощя да прегърне кучия му син.
Но просто го последва през желязната порта.
И към катакомбите на двореца.
Веригите на Каол дрънчаха и белезниците вече протриваха болезнено кожата на китките му, докато Елин го дърпаше по оживената улица, допряла кинжал до ребрата му. Оставаше само една пресечка до желязната ограда около хълма, върху който се разполагаше дворецът.
Навалицата се стичаше покрай тях и никой не забелязваше окования мъж нито жената с черна пелерина, която го влачеше към двореца.
– Помниш плана, нали? – пророни Елин със сведена глава и притиснат към ребрата му кинжал.
– Да – отвърна тихо Каол. Само толкова можа да каже.
Дориан още го имаше – държеше се. А това променяше всичко. И нищо.
Тълпите стихваха край оградата, сякаш уплашени от стражите в черни униформи, които несъмнено следяха входа. Първото им препятствие.
Елин се напрегна почти незабележимо и спря толкова внезапно, че Каол едва не се блъсна в нея.
– Каол...
В многолюдието пред тях се образува пролука и той зърна оградата на двореца.
По високите решетки от ковано желязо висяха трупове.
Трупове в червено-златисти униформи.
– Каол...
Но той вече вървеше напред. Тя изруга и тръгна след него, преструвайки се, че го води с веригите, без да отлепя ножа от ребрата му.
Как не беше чул дърдоренето на гарваните, кълвящи мъртвата плът, закачена по всеки от металните стълбове? Вероятно заради глъчта около блъсканицата. А може би просто беше свикнал с граченето по улиците на града. Хората му.
Цели шестнадесет. Най-близките му спътници, най-преданите му стражи. Яката на първия беше отворена и разкриваше нашарените му с рани и белези от прогаряне и бичуване гърди.
Рес.
Колко ли време го бяха изтезавали – него и всички останали? Още от спасяването на Едион?
Каол се замисли кога за последно се бяха свързали с него. Предполагаше, че срещат трудности в контактите, защото гледаха да се спотайват. А не защото... защото през цялото това време са ги...
Погледът му отскочи към трупа, закачен до Рес.
Очите на Бруло бяха избодени – или от мъчителя, или от гарваните. Ръцете му бяха подпухнали и разкривени, една част от ухото му липсваше.
В главата на Каол настана мъртвешка тишина, тялото му сякаш изтръпна.
Това беше послание. Но не за Елин Галантиус нито за Едион Ашривер.
Вината беше негова. Негова.
Двамата с Елин наближиха безмълвно желязната порта, обгърнати от смъртта на приятелите си. Всяка стъпка тежеше. Всяка стъпка се случваше твърде бързо. Вината беше негова.
– Съжалявам – прошепна Елин и го побутна към портата, където стражи в черни униформи наистина оглеждаха всяко лице, минаващо по улицата. – Много съжалявам...
– Планът – пророни той с разтреперан глас. – Променяме го. Още сега.
– Каол...
Той ù каза какво трябва да направи. Като приключи, тя избърса сълзите си и стисна ръката му.
– Ще сторя всичко по силите си.
Щом се изтръгнаха от пълчището, от сълзите ù вече нямаше и помен. До познатата порта се ширеше само празен калдъръм.
Някога бе наричала това място свой дом.
Каол не разпозна стражите на портата, която някога бранеше с такава гордост, през която преди по-малко от година влезе, яхнал кон, от чието седло дрънчаха веригите на жена асасин, току-що освободена от Ендовиер.
Сега същата тази жена го превеждаше окован през портата, превърнала се в асасин за една последна мисия.
Походката ù стана горделива, гъвкава и като я видяха, стражите извадиха мечовете си. Черните им пръстени сякаш поглъщаха слънчевата светлина.