Кралица на сенките

– Дориан – повтори Каол.

Принцът не откъсна очи от нея. По плътните му устни играеше гладна усмивка.

– Нека ти демонстрирам – каза кралят.

Стомахът на Елин се сви на топка, но тя напрегна сили.

Кралят посочи към Дориан.

– На колене.

Принцът падна на колене. Тя изтръпна от сблъсъка на кост с твърдия мрамор. Кралят свъси вежди. Около него се струпа тъмнина и запращя като светкавична буря.

– Не – промълви Каол и понечи да се спусне към него.

Елин го хвана за ръката, преди да е успял да направи нещо изключително глупаво.

Черно като нощта пипало блъсна Дориан в гърба и той се преви от болка.

– Смятам, че знаеш повече, отколкото разкриваш, Елин Галантиус – обяви кралят, докато познатата ù чернота се разрастваше край него. – Неща, в които само наследницата на Бранън Галантиус може да е посветена.

Третият Ключ на Уирда.

– Не би посмял – отвърна Елин.

Тъмнината продължи да бичува принца и задъхвайки се все повече, той изопна врат от болка.

Елин познаваше тази агония.

– Той ти е син... твой наследник.

– Забравяш, принцесо – отговори кралят, – че имам двама синове.

Черният камшик отново изплющя по гърба на Дориан и той изкрещя. Мрачна светкавица пробяга по оголените му зъби.

Елин се втурна към него, но заклинанията по собствената ù кожа я отблъснаха. Невидима стена от тъмна болка обграждаше Дориан и изтерзаните му крясъци вече не секваха.

Като звяр, скъсал синджира си, Каол се хвърли върху нея, ревейки името на Дориан. И отново, и отново, докато изпод ръкава му не текна кръв. Принцът ридаеше и от устата му се лееше тъмнина, която сякаш оковаваше ръцете му, жигосваше гърба му, шията му...