Дневната война
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Demon Cycle #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-390-2
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дневната война». Краткое содержание книги:
Арлен Бейлс, някога обикновен човек, се е превърнал в нещо повече — Защитения, изписал кожата си с чудовищни защити и равен по сила на всеки демон.
Арлен отрича, че е Избавителя, ала колкото повече се стреми да е близо до народа, толкова по-пламенно хората го боготворят. Мнозина искат да го следват, ала пътят на Арлен заплашва да го отведе до мрак, в който само той може да се спусне и от който може да няма връщане назад.
Единствената надежда Арлен да остане в човешкия свят или да не е сам в света на демоните е Рена Танър, свирепа млада жена, която сама рискува да се изгуби сред силата на завладялата я демонична магия.
Ахман Джардир е изковал от войнствените пустинни племена на Красия единна армия, сееща смърт сред демоните, и се е провъзгласил за Шар’Дама Ка, Избавителя. Той обладава мощта на древни оръжия — Короната и Копието на Каджи, — убедително утвърдили претенциите му, и вече огромни части от зеленоземската шир са се преклонили пред него.
Ала Джардир не се е сдобил сам с властта си. Възходът му е плод на Първата му съпруга, Иневера, лукава и могъща жрица, която може да чете бъдещето с костената си магия. Миналото и мотивите на Иневера са забулени в тайна и дори Джардир не ѝ се доверява изцяло.
Някога Арлен и Джардир са били почти братя. Сега ги разделя горчива вражда. Докато враговете на човечеството се надигат, единствените двама мъже, способни да ги победят, са разкъсвани от най-смъртоносните демони от всички — тези на човешкото сърце.
Тя потрепери при мисълта, спомняйки си за беззъбата му уста. Не, няма да е Йон.
Имаше и други. Колко ли живота щяха да бъдат спасени, ако истинският баща на детето ѝ останеше в тайна?
Не че Ахман не можеше да се понесе на север и да убие оногова, който бе посегнал на избраницата му. Като нищо Кавъл можеше да го стори вместо него. Мисълта я ужасяваше, но не можеше да я пренебрегне. Ахман може би наистина вярваше, че прави всичко необходимо, за да спаси света, не възнамеряваше да се спира пред нищо и смяташе, че тя — или поне това между краката ѝ — е ключът му към Севера. Щеше да унищожи всекиго, посегнал към нея.
Както се е опитал да убие Арлен. Не искаше да го вярва, искаше да го припише към увъртанията на Арлен защо не я желае, ала и двамата кандидат-Избавители бяха честни до пълна глупост. Щом той го казваше, тя му вярваше. Ахман също отбягваше темата за пар’чина, а коментарите на Арлен бяха не по-малко мъгляви. Време беше да го принуди да си каже всичко.
Нощи, какво ще си помисли, докато гледа как надувам корема?
В далечината се дочу музика — идеше Роджър. Бяха се съгласили да говорят на четири очи, преди да се върне Арлен, но Лийша не се бе усетила кога е станало време. Оттатък прозореца вече се смрачаваше, а иглата ѝ стоеше забравена в скута. С всеки изминал ден се стъмваше все по-рано. Мракът набираше сили след равноденствието. Лийша потрепери.
Но когато музиката наближи съвсем, тя пропъди страховете и тревогите на Лийша, така както се справяше с демоните. Тя сложи чайник на огъня и остави вратата отворена, като знаеше, че Уонда обхожда двора отвън и пази колибата от неочаквани посетители.
Не след дълго Роджър пристигна, хванал в една ръка цигулката и лъка си. Лийша хвърли бърз поглед към инструмента, ала защитеният подбрадник го нямаше.
— Оставих го в странноприемницата — каза Роджър. Посочи с лъка си към древната наметка на Бруна около врата на Лийша. — Нямаше търпение да усучеш старицата около себе си, нали?
Лийша прокара пръсти по вълната, кърпена безбройни пъти през годините от умелите пръсти на възрастната жена. В Хралупата имаше старци, които твърдяха, че са виждали Бруна с тази наметка още като деца, преди повече от петдесет години. Лийша никога не переше дрехата и тя още миришеше на Бруна и я караше да си спомня за миговете, когато тази колиба ѝ се струваше най-безопасното място на света.
— Ти си имаш талисмани, Роджър, аз също.
Роджър метна върху един стол Непрозримото си наметало, защитено от самата Лийша, като напълно пренебрегна кукичката за дрехи на стената.
Отгоре му остави торбата си с чудесии и се отпусна на стола, като вдигна крака на масата, втъкнал цигулката под брадичката си.
— Така е.
Докато отиваше за купички за чая и за бисквити, Лийша срита стола на Роджър, та да си свали краката.
— Какво трябваше да кажеш на съпругите си, че да те пуснат без ескорт?
— По-лесно беше, отколкото си мислех. Потупаха ме по главата, наговориха ми някакви глупости за заровете и ме пуснаха по живо, по здраво.
— Нищо с онези зарове не е лесно — каза Лийша и донесе чая.
— Честна дума. — Роджър кимна. — Но силата им изглежда истинска.
Лийша потисна порива да се изплюе.
— Патерица, с която да подкрепят предположенията си, но ако тези кости бяха толкова силни, колкото твърдят дама’тингите, красианците щяха да са забулили всяка северна жена, а всеки мъж да са добавили към редиците си от настръхнали копия.
— Добра патерица все пак — рече Роджър и отпи от чая си. Направи физиономия. — Все се скъпиш със захарта.
Извади манерка от джоба си и изля малко от карамелената течност вътре в чашката си. Лийша се намръщи, ала Роджър се усмихна и надигна чашката.
— Готово. Но по-късно ще си говорим за горчив чай и демонски зарове. Имаме малко време, за да можем да поговорим за лудото момиче.
Лийша нямаше нужда да пита кого има предвид. В главата ѝ изникна образът на Рена Танър, вдигнала Енкидо над главата си. Лийша добре я беше огледала тогава. Под всичките си изрисувани защити и озъбената физиономия имаше красиво кръгло лице и тяло, с което дори Лийша не можеше да се мери — с рипащи мускули, без да му липсва нищо от женските форми.