Дневната война

Лийша седеше в любимия люлеещ се стол на Бруна, увита в наметката на старицата, докато шиеше и се опитваше да пренебрегне болката в окото си. В нейно отсъствие Дарси живееше в колибата, но по градината личеше, че жената все така няма никакъв талант да гледа растения, а и изобщо не я биваше да държи нещата по местата им. Щяха да минат дни, преди да подреди всичко отново така, както я устройваше.

Но и при това положение огромно облекчение бе да е отново в стария стол и със старата наметка на учителката си. Многократно през последните седмици Лийша се усъмняваше, че ще успее да се завърне у дома. Дори сега ѝ се струваше почти нереално.

А и защо не? Беше си вкъщи, но никога нямаше да е същата по толкова много начини. Сега в Хралупата имаше кралски благородник, решен да изхвърли порядките им на боклука, както и голяма част от властта на Лийша заедно с тях. Лийша можеше ли да го спре? Трябваше ли?

В задния ѝ двор красианците издигаха селце от палатки върху земя, която Бруна ѝ бе поверила. Щяха ли да ѝ помогнат да запази мира, както винаги бе искала, или щяха да са като тумор насред Хралупата, както ѝ се привиждаше понякога в кошмарите ѝ?

Арлен, който тя си мислеше, че винаги ще закриля Хралупата, ги бе изоставил да се грижат сами за себе си и се беше върнал променен. Още не бе ясно дали за добро, или за лошо.

А в корема ми расте дете.

Дори химикалите ѝ да не го бяха потвърдили, всеки ден ставаше все по-сигурна, че у нея разцъфва живот. Детето на Ахман Джардир. Нямаше друг вариант — не бе спала с другиго. Това също ѝ се струваше нереално. Арлен се страхуваше да не я заплоди с дете демон, а тя му беше казала, че не я интересува. Сега Демона от пустинята бе сторил това с нея и тя си повтаряше същото, но дали беше вярно? Щеше да обикне детето, разбира се, но колко живота щяха да отидат на вятъра, когато Ахман пристигнеше, за да си го поиска? Не можеше докрай да пази тайната. Нощта да я вземе, дама’тингите като нищо вече бяха видели това в заровете си.

Тя погали корема си и усети сълза по носа си.

Моля те, нека си момиче.

Мисълта я изпълни със срам. А нима щеше да обича момче по-малко? Разбира се, че не. Но Ахман едва ли щеше да стълпи армията си на север заради дъщеря.

Тя отново се присети за думите на майка си.

Намери мъж и бързо си легни с него.

Илона несъмнено умееше тези неща.

Майка ѝ може да бе отвратителна, но често беше и права. Илона виждаше света през лещите на собствените си щения и разбираше чуждите така, както логичният разсъдък на Лийша никога не би могъл. А и нима това, което Лийша бе планирала да стори с Гаред — да преспи с него и да го убеди, че детето е негово, — нима бе по-малко отвратително от това Илона да се въргаля в постелята със сина на стария си любовник зад гърба на мъжа си?

Нощи, помисли си Лийша. Мисля, че моят план е дори по-лош.

Най-лошото беше, че още го обмисляше като реална възможност. Не с Гаред, разбира се, но имаше и други кандидати — в Хралупата не липсваха смели, силни мъже. Дори Йон Сивия ставаше все по-млад и хубав, а и беше овдовял преди цели петнайсет години. Достатъчно често я беше щипал по задника, за да ѝ е ясно, че се интересува, но тогава всичко беше безобидно — безнадеждните фантазии на мръсен старик. Но сега…