Дневната война

— Демонски тор. — Погледът на Роджър прескочи от Лийша към Арлен и обратно. — Да знаете и двамата, писна ми да ми надувате главата как някакви неща не били ваша работа, нищо, че се мъдрите точно насред тях. Всички тия хора се стичат от Свободните градове, строят големи защити и хващат оръжието заради теб, Арлен Бейлс, великия Защитен, не заради граф Тамос.

Арлен вдигна рамене.

— Може би. Или им е писнало да се спотайват и искат да си извоюват свободата. Да, сигурно е заради мен, ама какво от това, мога ли да си поискам трон? Дори не искам трон. Защо да се перча срещу Тамос? За голяма работа се мисли, да, но прави всичко, дето се очаква от добър владетел. Строи пътища, градчета, помага на хората да си защитят домовете, да си засадят нивите, назначава управници да пазят мира, да събират боклука, да заемат пари, всички да работят за общото благо… Налозите му не са малки, но са справедливи, приема нови хора, стига да се зачислят към Анжие, а и няма достатъчно войници, та да се наложи силом над когото и да било.

— Чух, че имал хиляда Дървени войници — каза Роджър.

Арлен поклати глава.

— Има хиляда, дето могат да навлекат дървена каска и да маршируват в строй с копие, но войници — не повече от двеста. Останалите я успеят почти да улучат мишената с лъковете си, я не. Най-вече са защитници, инженери и строители.

— А сега си има и Гаред и дърварите благодарение на теб — добави Лийша.

— Денем може да се възползва по-добре от тях. Аз пък ги получавам за през нощта заедно с Дървените войници. Самият Тамос излиза нощем и забива копието си, където му кажа.

— Засега — измърмори Лийша.

— Тамос знае, че мога да му изкъртя портите с ритник, когато си поискам — отвърна Арлен. — Докато съм наоколо, ще мирува.

— А когато не си?

Арлен се усмихна.

— Ще трябва сама да го усмиряваш, а не да зачезваш както миналата година в двора на Анжие.

Лийша кипна, когато видя самодоволната му усмивчица. „Зачезването“ ѝ беше извинение да се срещне с херцогиня Арейн, истинската власт зад трона. Тя дърпаше всичките си синове на конци. Срещата на Арлен с херцога и братята му пък беше преструвка. Само че, разбира се, не можеше да каже това никому, без да наруши обещанието си към Арейн да не казва нищо.

Вместо това му позволявам да ме мисли за глупачка. Мисълта я гневеше.

— Някаква вест от херцог Юкор? — опита се да смени темата тя.

— Райнбек никога няма да плати това, което Юкор иска за помощта си — каза Арлен. — Освен ако красианците не закрещят пред стените му, а може би и тогава няма. Няма да има съюз.

Категоричността на последните думи увисна в стаята като лавина пред срутване. Анжие трябваше да посрещнат сами Ахман, което значеше, че и Лактън няма да получи помощ, докато красианците не обърнеха глави натам. Колко им оставаше на лактънците? Година? Най-много три?

— А какво е поискал? — попита Роджър.

— Райнбек все така няма синове — рече Арлен. — Юкор иска от него да се разведе с херцогиня Мелни и да се ожени за една от дъщерите му. Всички вече са си родили по един син.