Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Той се засмя.
— Добре. Ако го открием, ще го помолим да ви се обади. Повече не мога да направя, ако не е заподозрян в нищо.
— Ще съм ви задължен, ако го придружите до управлението. Заплашва го опасност.
— Каква опасност? Това е нещо друго.
— Става дума за националната сигурност и това е всичко, което мога да ви кажа в момента.
— А, сега пак сте федерален.
— Не, ченге съм до мозъка на костите си. Просто този човек ми трябва и не мога да ви обясня защо.
— Добре. Ще разлепим снимката му навсякъде. Имате ли негова снимка?
Дълбоко си поех дъх.
— Не е качествена и е много стара. Освен това не искам да вдигаме такъв шум. Опитваме се да заловим човека, който го търси, и не бива да го подплашим. Разбирате ли? Между другото, обадих се на агент Стърджис от лосанджелиското оперативно бюро и те също работят по случая. Който го открие пръв, ще получи златен медал.
— Леле! Защо не ми казахте? Веднага ще се заемем.
Ченгетата са голяма досада.
— Но сериозно, лейтенант.
— Добре. Ще ви се обадя.
— Благодаря. — Дадох му телефоните ни.
— Как е времето в Ню Йорк?
— Вали сняг и има поледица.
— Ясно. — Той затвори.
Кейт вдигна поглед от компютъра си.
— Излишно е да си толкова потаен с нашите хора и с полицията.
— Не съм потаен.
— Потаен си.
— Е, не е важно да знаят защо, важно е да знаят кой. Чип Уигинс го няма и трябва да го открием. Повече не ги интересува.
— Ако знаеха защо, щяха да са мотивирани да го търсят.
Имаше право, разбира се, но се опитвах да мисля като ченге и да действам като федерален, а и всичките глупости с националната сигурност започваха да ми действат. Кейт се върна към клавиатурата си.
— Няма го в нито един от лосанджелиските указатели.
— Кажи на компютъра защо го търсиш.
— Майната ти, Джон. Аз съм ти шеф. Ще ме държиш в течение и ще ме слушаш.
Леле! Нацупих се.
— Щом не ти харесва как разследвам случая и не си доволна от досегашните резултати…
— Добре. Извинявай. Просто съм малко нервна и уморена. Не съм спала цяла нощ. — Тя ми се усмихна и ми намигна.
Отговорих на усмивката й. Госпожа Мейфилд не беше от лесните и трябваше да го запомня.
— Стърджис ти праща много поздрави.
Тя продължи да трака на клавиатурата си.
— Този тип може да се е преместил и в Аляска. Ще ми се да имах номера на социалната му осигуровка. Провери и-мейла си и виж дали нямаме съобщение от министерството на отбраната или военновъздушните сили за досиетата на осемте пилоти.
— Слушам. — Отворих и-мейла си, но освен куп междуведомствени боклуци нямаше нищо. Казах на Кейт: — След като научихме имената, можем да поискаме от военновъздушните сили конкретно досието на Уигинс.
— Да. Ще го направя. — Тя вдигна слушалката и я чух да си проправя път през няколко поредни бюрокрации.
— Надявам се, че Асад Халил също като нас се затруднява да открие Уигинс — без да се обръщам към никого, отбелязах аз. Влязох в компютъра си и опитах няколко пътя от информационната магистрална мрежа, включително уебсайта на ВВС. Имаше раздел „Изчезнали и загинали в битка“ и колкото и да е невероятно, прочетох името на Стивън Кокс, убит в Залива. Но нямаше раздел, озаглявен „Участници в секретни операции“. Кейт затвори слушалката.
— Може да мине известно време, докато получим досието на Уйгинс. Искаха малкото му име, служебния му номер и номера на социалната му осигуровка. И ние това искаме.
— Да. — Поиграх си с компютъра, но освен хубава рецепта за шоколадови бисквити не успях да открия друго. Наистина предпочитам телефоните.
Кейт продължи да ме тормози да се обадя във вашингтонския антитерористичен отдел и аз постоянно го отлагах, защото бях убеден, че разговорът ще продължи най-малко час, след което щях да се озова на самолета за столицата. А и бе по-важно да стигна до Уигинс преди Халил.
Има много начини да откриеш изчезнал човек в Америка — земя на бумащина, кредитни карти, шофьорски книжки и прочее. Намирал съм хора за по-малко от час, макар че по-често ми е отнемало ден-два. Но се случва и никога да не го откриеш, въпреки че този човек някога е бил щастлив собственик на къща с жена и деца.
Знаех само прякора, фамилията, последния му известен адрес и че е служил във ВВС.
Обадих се в калифорнийското управление на моторните превозни средства и някакъв необичайно услужлив служител ми даде името Елууд Уигинс в Бърбанк със същия последен известен адрес, плюс дата на раждане. Voila! Образът на тоя Чип започваше да се оформя. Представях си го като абсолютно безотговорна личност, човек, който изобщо не си прави труда да информира света за местонахождението си. От друга страна, това можеше да му спаси живота.