Играта на лъва

Подадох й телефона.

— Аз се качвам. — Докато чаках следващия асансьор, чух Кейт се представя.

— Госпожо Калъм, имаме основание да смятаме, че съпругът ви се намира в опасност. Моля ви, изслушайте ме и веднага щом свърша, искам да се обадите в полицията, ФБР и охраната на базата. В базата ли живеете?

Качих се на асансьора. Оставях работата в добри ръце.

Слязох на двайсет и шестия етаж, бързо отидох в командния център и седнах на бюрото си. Набрах номера на Чип Уигинс в Бърбанк с надеждата да получа сегашния му адрес, но записът ме информира, че телефонът е изключен.

Погледнах към факса. Уейклиф, Маккой и Садъруейт вече бяха убити, Пол Грей не отговаряше, Уигинс липсваше. Хамбрехт бе убит в Англия през януари и се зачудих дали навремето някой се е сетил за причината. Единствено Стивън Кокс беше умрял от естествена смърт, ако гибелта в битка можеше да се смята за естествена за пилот изтребител. Госпожа Хамбрехт бе споменала, че един от мъжете е тежко болен, и предположих, че става дума за Калъм. За следващата си среща осмината нямаха нужда от голяма стая.

Обърнах се към компютъра си. От опит знаех, че с убийствата във вътрешните райони на Флорида се занимава окръжното шерифско управление. Открих номера и го набрах. Бях наясно, че незабавно трябва да предупредя антитерорйстичния отдел в сградата „Дж. Едгар Хувър“, но такъв разговор можеше да продължи час, последван от задължителен писмен доклад, а инстинктът ми подсказваше първо да се обадя на потенциалните жертви. Всъщност това беше нещо повече от инстинкт, това бе собствената ми стандартна оперативна процедура. Нали ако някой се опитваше да ме очисти, щях да искам да науча пръв.

— Шерифско управление, тук заместник-шериф Фоли.

Акцентът му като че ли бе от моя край.

— Шерифе, тук е Джон Кори от оперативното бюро на ФБР в Ню Йорк. Обаждам се, за да предупредя за опасност от убийство на Пол Грей, жител на Спрус Крийк…

— Късно.

— Добре… кога и къде?

— Можете ли да докажете, че сте от ФБР?

Обадете ми се през нашата централа. — Дадох му външния номер и затворих.

След петнайсет секунди телефонът иззвъня и заместник-шериф Фоли каза:

— Според моя компютър това е номерът на Антитерористичната спецчаст.

— Точно така.

— Защо ви интересува този случай?

— Не мога да ви кажа, докато не чуя вашата информация. Национална сигурност.

— Нима? Какво означава това?

Този тип определено беше нюйоркчанин и аз разиграх този коз.

— От Ню Йорк ли сте?

— Да. Как познахте?

— Налучках. Преди работех в нюйоркското полицейско управление. В отдел „Убийства“. В момента съм и на двете места.

— Аз бях патрул в сто и шести участък в Куинс. Тук има много момчета от нюйоркското управление. Някои работят, други са пенсионери. Сега съм заместник-шериф. Смешно, а?

— Знаеш ли, може да се прехвърля при вас.

— Тук сме на почит. Мислят, че си знаем работата. — Той се засмя.

С това си осигурих крайния резултат.

— Разкажи ми за убийството.

— Добре. Извършено е в дома на жертвата. В домашния му кабинет. В понеделник. Патоанатомът определя часа на смъртта някъде към обяд, но климатикът е бил включен, така че може да е било малко по-рано. Открихме трупа в осем и петнайсет вечерта. Предупреди ни жена на име Стейси Мол. Тя е частен пилот и возила клиент от общинското летище в Джаксънвил до дома на жертвата. Къщата се намира на частно летище в Спрус Крийк, край Дейтона Бийч. Клиентът казал, че има работа с убития.