Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
„За да разберем свободата на човечеството, първо трябва да проумеем естеството на неговото робство. Корените на всички раси — дори на първокръвните — се крият в далечното минало, когато светът се е управлявал от драконите, и краят на това владичество по необходимост бележи началото на самостоятелната човешка история. Не ще е преувеличено да кажем, че последният дъх на последния дракон е бил първият миг на човешката ера с цялото ѝ разнообразие. Но като всяка свобода, и тази е била ограничена и определена от своето минало. Познанията ни за Драконовата империя са в най-добрия случай недостатъчни, но по мое мнение откриването на пещерните дворци под Такинпал ни дава най-точна представа за периода, който реших да нарека «ерата на оформянето».“
Гедер прелисти напред, препрочиташе страници, които беше превел преди време. Старата хартия беше пожълтяла и крехка. Неприятно му беше да я прелиства, страх го беше, че страниците ще се разпаднат на прах под пръстите му, но беше важно да се приближи в най-голяма степен до оригиналния текст. Струваше му се, че трябва да има нещо — някоя дума или фраза с повече от едно възможни значения, — което да сочи към съществуването и историята на богинята.
Вратата на дневната се отвори и влезе Басрахип. Още носеше расото си от планинския храм, но и ботуши с кожена подметка, които бяха по-подходящи за калдъръмените улици на Камнипол. Сред богатите червени завеси и меките тапицирани кресла в градската къща на Палиако свещеникът изглеждаше странно и не на мястото си. Като пустинен трън в букет от рози. Усмихна се на Гедер и се поклони.
— Пак ли беше на разходка? — попита Гедер.
— Чувал бях истории за големите градове на света, ала никога не съм си представял нещо толкова величествено и толкова потънало в развала — каза свещеникът. — Дете на не повече от седем лета се опита да ме излъже. И без никаква причина при това.
— Какво ти каза?
Гигантът се настани в едно кресло срещу Гедер и то изпука под тежестта му.
— Че може да ми предскаже бъдещето срещу три медника. Знаеше, че не е вярно. Дете.
— Просяк по-точно — каза Гедер. — Не е чудно, че се е опитало да те измами. Трябвали са му пари за храна. А ти ще е добре да внимаваш къде ходиш. Има квартали, където е опасно. Особено по тъмно.
— Цялата ви епоха е тъмна, приятелю. Но този град ще е извънмерно красив, щом се пречисти.
— Ходи ли до храма?
— Ходих — каза Басрахип. — Прекрасна сграда. Чакам с нетърпение деня, когато ще я направя своя.
— Процедурата по прехвърлянето би трябвало да приключи скоро. Преди края на дворцовия сезон, а той свършва след седмица. През зимата Камнипол опустява и няма какво да се прави тук.
— Аз си имам достатъчно задачи.
— Аз пък преглеждах книгите си — каза Гедер. — И има нещо, което ме притеснява.
— Да?
— Богинята е вечна. Имало я е, когато са се родили драконите. И по времето на цялата им империя. Само че единствените писмени свидетелства за Праведния слуга или Синир Кушку, които откривам, са от самия ѝ край, от времето на последната война. И дори тогава за богинята се говори като за създание на Морад, така както Астерил е създал тимзините или Ваилот е създал удавените. Просто не разбирам откъде идва това несъответствие.
— А може би няма несъответствие — отвърна свещеникът. — Не бива да се предоверяваш на писаното слово, приятелю. Думите са каменните яйца на лъжите. Ето. Ще ти покажа. Прочети ми нещо от книгата си.
Гедер запрелиства страниците: плъзгаше пръсти по редовете, докато не откри лесен за превод пасаж.
— „Тази политика се променила в четвъртия век от владичеството на дракона Ваилот.“
— Вярно ли е това? — попита свещеникът. — Невярно ли е? Вярваш ли в това, което казваш? Не, приятелю. Не е нито вярно, нито невярно. Гласът ти не носи нищо. Просто повтаряш нечии празни думи. Да запишеш нещо е да го убиеш. Само в живия глас истината е познаваема. Аз и моите братя се вслушваме един в друг, предаваме гласа на богинята от поколение на поколение и всеки път знаем, че чутото е истина. А тези книги? Те са мастило върху хартия. Предмети. Бездушни предмети. Не е разумно да им се предоверяваш.
— О — каза Гедер. — Това… никога не съм поглеждал на нещата от този ъгъл. Значи ли това, че…
— Гедер?
Лерер Палиако стоеше на прага. Носеше официална туника с цветовете на Палиако — синьо и сиво — със сребърни копчета на ръкавите. Стискаше дръжката на вратата, сякаш се боеше, че без тази опора краката му ще се подкосят.
— Какво, татко?