Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
До нея капитан Уестер скръсти ръце и каза:
— Поредното посещение тази сутрин в кафенето. Твоята пивоварка и синът ѝ.
— Какво им каза?
— Ярдем е говорил с тях. Казал им същото като на другите. Че ревизиите са нещо обичайно при откриването на нов клон и че трябва да съдействат на ревизора. Жената не останала доволна. Настояла да говори с теб. Ядосала се, когато Ярдем ѝ казал, че ако двете стиковате версиите си, това само би затруднило ревизора. Накрая обвинила Ярдем, че той я обвинява в нещо.
— Съжалявам — каза Ситрин. — Ако можех, бих сложила край на всичко това.
— Знам.
Ситрин се уви по-плътно в наметалото си, обърна гръб на безграничното море и отправи взор към града. Към своя град. Не беше сигурна кога точно е станал неин.
— С малко късмет скоро ще се върнем към нормалната си дейност.
Той тръгна до нея. Ситрин не би могла да каже дали тя нагажда стъпките си към неговите, или той — към нейните.
— Все още имаш възможност да си тръгнеш — каза Уестер.
— Мога да взема ключето, а ти да си поискаш кутията от губернаторския дворец. Няма да е толкова лошо. Карс е хубав град. Дори да възникнат неприятности покрай споровете за наследството, там ще си на сигурно място. Никой никога не подлага Карс на обсада. Изчакай година, вземи си парите. После ще си свободна да правиш каквото поискаш.
— Не мога да го направя — каза Ситрин.
— Добър аргумент.
Слязоха по дългото варосано стълбище и продължиха покрай дигата към Соления квартал. Сигурно бяха минали покрай мястото, където Опал беше загубила живота си, но Ситрин не го позна, а и не попита. Малко куче с остра козина хукна подире им и заджафка, но бързо избяга, когато Маркъс се престори, че посяга да вземе камък от земята.
— Забелязвам, че вече не пиеш — каза той.
„Бих удавила малко дете за бутилка вино — помисли си Ситрин, — но рано или късно, при това без предупреждение, ще се наложи да кръстосам шпаги с господин ревизора.“
— Не ми липсва — каза тя.
— Напоследък почти не спиш.
— И това не ми липсва.
Странноприемницата, където живееха, докато банката беше окупирана от ревизора и хората му, се намираше на ъгъла на две от по-големите улички на Порте Олива. Белите ѝ стени и дървеният покрив изглеждаха студени под мрачното небе. Наближаваха, когато един мъж излезе от странноприемницата. Ситрин усети как Маркъс се напряга, без да променя ритъма на крачките си. В собственото ѝ гърло заседна буца.
Мъжът тръгна към тях. Беше от въоръжения ескорт на Парин Кларк.
— Иска да ме види ли? — попита го Ситрин.
— Както обикновено, госпожице — отговори мъжът. — Мисля, че вече е приключил.
Ситрин си пое дълбоко дъх. Моментът беше настъпил.
— Може ли да взема и капитана с мен?
— Не виждам защо не.
Разстоянието до банката беше кратко, но Ситрин щеше да помни всяка крачка от него. Съобрази, че е облечена с първата рокля, която си беше купила от Порте Олива — онази, която беше спазарила на по-ниска цена срещу оригиналната си идея как търговецът да пробута сандък с подгизнали рокли, превръщайки дефекта им в ефект. Роклята на една много опасна жена. Опита се да види в това добра поличба.
Разминаха се с момче картадам, което продаваше захаросани бадеми в хартиени фунийки, и Ситрин спря да си купи. Сдъвка два бадема наведнъж, почерпи и Маркъс. После предложи и на ревизорския пазач. Мъжът си взе с усмивка, не една ядка при това, а две. Значи не се притесняваше да приема подаръци от нея. Или беше коравосърдечно копеле без грам скрупули, или новините от ревизията бяха добри. Не, поправи се мислено Ситрин, или ги смяташе за добри.
Вече двайсет дни спеше в хан, макар че имаше жилище. Тръгна нагоре по тясното стълбище, готова да преглътне яда си при вида на неразборията, която неминуемо щеше да завари. Но Парин Кларк отново успя да я изненада — стаята ѝ беше чиста и подредена, недокосната сякаш, без никаква следа от чуждо присъствие.
Ревизорът седеше на бюрото ѝ и този път пишеше — кодираните символи се нижеха бързо-бързо по листа без помощта на шифрова таблица. Кимна ѝ, после кимна и на Маркъс, довърши реда и се обърна към тях и каза:
— Госпожо бел Саркор. Имам един последен въпрос към вас. Дано не възразявате.
Тонът му се беше променил забележимо. Ситрин ясно долови нотката на уважение. Добре. Беше си го заслужила.
— Не, разбира се.
— Мисля, че се досещам за отговора, но все пак… В последната ви счетоводна книга фигурира една конкретна сума. Шестстотин и дванайсет сребърника.