Границата

помоли да работиш в бара през уикенда. После си легнахме. Съвсем нормални ден и

нощ бяха... - русите вежди на Черил скочиха нагоре. - Да не пропускам нещо?

Дейв погледна към пода на къщата, която обичаше. Каза си, че ако започне да се

смее, може и да не успее да спре, ще премине в сълзи и... О, Христе, какво щеше да

прави със спомените, които изплуваха все по-ясни и по-ясни в паметта му?

Спомняше си болката, която ръката шиш му беше причинила, помнеше

безпомощното разочарование, че го извеждат от кошмара, преди да е готов, че няма

да може да види докрай какво се случва с извънземния склад за време... След това не

си спомняше нищо — но пък дали изобщо можеше да си спомни преживяванията си

след смъртта?

Миротворецът го беше казал: „Някои ще знаят, че се е случило... спомените на

други ще бъдат изтрити“.

Питаше се колко ли са онези, които помнят. Един на петдесет? Един на сто или

на хиляда? Дали президентът щеше да си спомня? А Първата дама? Ами онова

непознато момче, което бе приело името Итън Гейнс? Дали то изобщо щеше да знае,

че е изиграло толкова важна роля? Колцина щяха да си спомнят как са умрели или

са намерили сиви петна по телата си, преди да започне агонията, променила плътта и

личността им? Надяваше се, че никой няма да е запазил спомени отвъд този миг.

Надяваше се, че висшата сила ще прояви поне толкова добросърдечие.

Сигурен беше, че с времето ще разбере.

Време.

Точно за това се беше примолила Хана в лазарета в Бялото имение.

Повече време.

- Нека те прегърна за миг!

Дейв пристъпи напред и притисна Черил в обятията си, искаше му се да я стиска

толкова силно, че тя направо да се слее с него, да се споят сърце в сърце и душа в

душа, така че никога повече да не се разделят дори и за миг. Щеше да прегърне и

момчетата по същия начин, да пътуват и да се забавляват - да правят разни неща,

които са искали и са отлагали, понеже какъв е смисъла да получиш втора

възможност, ако не я използваш? Щеше да си поговори едно хубаво с Майк и да

увери хлапето, че онези твари няма да се върнат никога и че това е последното

обещание на едно особено специално Звездно хлапе.

- Ужасно те обичам! - каза Дейв на Черил и очите му се изпълниха със сълзи, но

не допусна тя да ги види - това щеше да я хвърли в паника. Успя да избърше очи в

ръкава на сакото си, след това целуна жена си по бузата, по челото и по устните,

усещаше тялото й топло и живо, но беше време... време... време да отиде да прибере

сина си.

Докато вървяха от къщата към пикапа - ръка за ръка - Дейв чу звъна на далечна

църковна камбана. Разнасяше се в ясния, чист въздух.

„И още някой си спомня“ - помисли си той. Онези, които знаеха, щяха да

разкажат на света - всеки по свой начин. Звънът не призоваваше за погребение, нито

оповестяваше мъка или загуба, или отказ. Беше звукът на новото начало.

Също както беше казал Итън, помисли си Дейв, докато Черил се настаняваше зад

волана, а той се качваше от страната на пътника - предстоеше им интересно и пълно

с предизвикателства бъдеще.

Нямаше да го пропусне за нищо на света.