Последните Тюдори

Да стъпя на борда на баржата на семейство Съфолк е все едно да пристъпя обратно в миналото, когато плавах с придворните надолу по реката към Гринич или гледах зелените ливади, нижещи се покрай нас, докато плавахме нагоре по реката към Ричмънд. Денят е горещ и над вонящия град е надвиснала тежка мараня, но е приятно да бъда в центъра на течението, под копринения сенник, пърхащ в прохладния ветрец, който вее срещу течението откъм морето. Чайките крякат над главите ни, а всички камбани на Лондон отмерват със звън часа, сякаш честват свободата ми. Духът ми се повдига, когато преминаваме покрай познатите каменни стени на Тауър и зейналия, разположен откъм водата вход на подвижната решетка при шлюза. Поне не навлизам оттам към затворническите килии. Намирам се под опеката на доведената си баба, но пътувам в баржата ѝ към кралски дворец, а слънчевата светлина топли лицето ми и вятърът с мирис на сол вее в косата ми, и виждам нещо повече от квадратно късче небе.

Когато наближаваме Гринич, реката се разширява, а после виждам любимия дворец на Тюдорите — нашия любим дворец — като бряг на мечтите, сякаш се носи по водата: кеят изглежда златист в светлината на слънцето, големите порти стоят отворени. Изглежда толкова красив и приветлив, та не мога да повярвам, че това изобщо ще прилича на затворничество — не и в тази прекрасна къща с врати, широко разтворени към пищните градини, ливади и овощни насаждения.

Елизабет не е тук. Тя е на лятно пътуване в замъка Фарнам в Гилдфорд, и тук има само няколко слуги, заети с непосилната задача да освежат и ароматизират стаите, да разчистят прашните стари тръстики и да посипят свежи зелени листа и билки във всички общи помещения. Слугите на почитаемата ми баба я очакват и се строяват пред покоите ѝ в двореца и ми се покланят, когато влизам заедно с нея. Почти съм забравила колко много слуги са нужни за обслужването само на едни покои, на една взискателна жена. Толкова съм свикнала с тясната си стая и единствената си прислужница, толкова съм свикнала с един-единствен прозорец, гледащ към малко квадратче небе, и с тишината. Почитаемата ми баба влиза начело в личната си трапезария, настанява се на издигнатия подиум и ми показва с жест, че трябва да седна до нея. Поливат ни със сребърна кана и леген, за да си измием ръцете, и ни донасят студен разреден ейл и блюдо с плодове и месо, а управителят на домакинството в Гринич докладва на почитаемата ми баба за поддържането на покоите ѝ тук, за непозволеното отсъствие на един от камериерите, за повишаването на цената на виното.