Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
Шотландците вземат парите ѝ, но не предприемат нищо. Сесил умело блокира всякакви надежди за английско нахлуване в Шотландия. Решимостта на Елизабет избледнява. Сесил предлага тя да потегли на обичайната дворцова обиколка, Робърт Дъдли ѝ обещава идилично лято — защо да не бъде щастлива? Елизабет оставя настрана нещастието на братовчедка си и потегля редом с любовника си, отново бягайки от бедата.
Чекърс
Бъкингамшир, лятото на 1567 г.
Лястовиците пристигат в градините на Чекърс и летят ниско вечер. Чувам как славеят пее в гората по здрач. Лятото е най-тежкото време да бъдеш затворник. Чувствам се така, сякаш всички освен мен са свободни и живеят живота си, пеейки по здрач. Струва ми се, че всяко живо същество си търси другар и намира радост — всичко, всеки — освен мен и сестра ми.
Тази вечер съм много унила. Обикновено се опитвам да чета или да украсявам тясната си стая с рисунки по стените, или да изучавам Библията или нещата, написани от сестра ми Джейн, но тази вечер заставам на един стол до отворения прозорец, облягам брадичка върху ръцете си и се заглеждам навън, към потъмняващия хоризонт, натам, където самотната звезда се появява като сребърна главичка на топлийка на фона на тъмносиня копринена рокля, и знам, че съм далече от семейството и от приятелите си, и няма да видя мъжа, когото обичам, никога повече. Никога в този живот.
Чувствам, че лицето ми е мокро от сълзи, и знам, че това не е подходящ начин да прекарам вечерта. Това няма да ме накара да се почувствам по-добре на сутринта, няма да съм научила нищо, като се гмурна до дълбините на скръбта си. Не съм от жените, които казват, че винаги се чувстват по-добре, след като се наплачат хубаво. По-скоро презирам подобни жени. Обикновено постоянно си намирам занимания и избягвам миговете на скръб за загубата на свободата ми и загубата на сестрите ми и ужасната участ, която сполетя семейството ни, защото сме родени Тюдори. Избърсвам лицето си с ръкав и се опитвам да открия у себе си благочестивата увереност на Джейн или дори твърдата решителност на майка ми. Не мога да бъда мекосърдечна и уязвима като Катрин, иначе просто ще се предам на отчаянието като нея.
Готвя се да затворя прозореца и да си легна, за да се опитам да проспя времето до следващия ден, за да се спася от бавно влачещите се самотни часове на нощта. Посягам и слагам ръка върху резето на прозореца, а после чувам по пътя да се задават коне, няколко коня, може би шест, отряд от мъже, яздещи по пътя от Лондон към Чекърс. Това е тропотът на копита, който очаквах. Напрягам слух. Да, определено не са отминали. Завиват към къщата и сега се надвесвам от прозореца, взирайки се в полумрака да видя дали пред тях се развява щандарт, и чий флаг носят в отривист тръс по това време на вечерта.
Ако някой е дошъл за мен в летния здрач, някой, твърдо решен да ни освободи, някой, който рискува, докато Елизабет е на лятно пътуване, а Сесил е успял да си „открадне“ една седмица в новия си дом, тогава ще тръгна с него, който и да е. Дори да ме отведе в бедност във Франция или Испания, дори и да ме въвлече в опасност и бунт, ще тръгна. Няма да прекарам още едно лято тук, затворена в клетка като някое от конопарчетата на Катрин. Няма да остана. Не ме е грижа дали ще умрем, докато яздим към крайбрежието, или ако корабът ни бъде пленен и потопен в морето. По-скоро бих предпочела да се удавя, отколкото да прекарам още една нощ в това малко легло, загледана в белия таван и в рисунките, които съм надраскала по стените. Бих предпочела да умра тази нощ, отколкото да преживея още един ден в затвора.
Ездачите се появяват на завоя на пътеката и сега мога да ги видя. Пред себе си носят знамето на Тюдорите. Не е някой разбойник, а съобщение от Елизабет. Носи го лорд, който язди сред стражата си, по поръчение на кралицата. Най-сетне, най-сетне, това трябва да е свободата ми. Единствената възможност е тя да ме освобождава. Всяка друга заповед би била донесена от един-единствен пратеник, задаващ се с бавна, тежка стъпка. Най-сетне, хвала на Бога, хвала на Бога за това, тя ме освобождава и ще изляза от тази проклета къща и кракът ми няма да стъпи в нея никога повече.
Затръшвам прозореца и скачам от столчето. Разтърсвам прислужницата си, която дреме в един стол.