Последните Тюдори

Мъжът ми помага да сляза, а после почитаемата ми баба коленичи, за да ме целуне топло.

— Толкова се радвам, че си освободена и поверена на грижите ми — казва тя. — Добре дошла, дете. Изглеждаш много бледа. Не е изненадващо.

Вдига поглед към сър Уилям.

— Как стана така? Казаха ми, че ще я доведете при мен, преди да е изтекъл месецът. Сега заминавам, за да отида в Гринич.

Сър Уилям се смъква тежко от седлото и се покланя:

— Стражата дойде да я отведе неочаквано онзи ден — казва. — Заповеди. Но през изминалата година нейна светлост вече отчаяно копнееше да бъде свободна — продължава той. — Щеше да е жестоко да я задържим дори ден повече. Честно казано, не мисля, че щях да успея да я задържа дори ден повече. Бог е свидетел, че тя си заслужи свободата.

По лицето на доведената ми баба преминава сянка. Тя се обръща към мен:

— Но нали знаеш, че не си освободена?

— Какво?

Тя се обръща към сър Уилям и казва:

— Не е свободна. Поверена е на грижите ми. Оставена е под моя опека.

Сър Уилям изругава и се обръща към коня си, за да сподави ругатнята си. Обръща се обратно към нас, поруменял и пламнал от гняв, а в очите му има сълзи.

— Не е освободена? — повтаря. — По чии заповеди се върши това… — преглъща думите, които може да се тълкуват като измяна. — Мислех, че трябва да дойде при вас като при своя баба, а после да отиде където пожелае. Мислех, че ще я приемете и ще я отведете обратно в двора.

— Влезте — казва почитаемата ми баба, давайки си сметка за чакащите слуги и за хората, шляещи се по улицата. Въвежда ни в голямата зала във вътрешността на къщата, а после се отправя настрана, към стаичката на портиера, за да се усамотим. Там има маса и стол и поставка за писане на съобщения и сметки. Облягам се на масата, обзета от внезапно изтощение.

— Скъпа моя, седни — казва ми тя мило. — Сър Уилям. Ще изпиете ли чаша ейл? Или вино?

Непоносимо ми е да седя. Имам чувството, че ако седна, ще затръшнат вратата и няма да ме пуснат да изляза повече. Стоя неловко, с гръб, схванат от двудневната езда, изпълнена с мъчително чувство на ужас.

— Не съм ли свободна? — едва успявам да говоря, усещам устните си подути и вцепенени, сякаш някой ме е зашлевил силно през лицето. — Мислех, че съм свободна.

Тя поклаща глава.

— Под моя опека си, както горкият ти малък племенник е под опеката на баба си в Хануърт. Но кралицата не те освобождава. Трябваше да обещая да те държа затворена.

— Не мога — изтръгват се думите от мен. Чувствам как сълзите идват и надавам разтърсващо ридание. — Почитаема бабо, не мога да бъда държана затворена. Трябва да мога да излизам навън. Не мога да понеса да бъда държана в малка стая като кукла в кутия. Не мога да го понеса, почитаема бабо. Ще умра. Кълна се, че ще умра, ако не мога да излизам на езда, да излизам навън и да се разхождам свободно.

Тя кимва, с бледо лице. Хвърля поглед към сър Уилям и пита:

— Много строго ли я държахте?

Той гневно свива рамене:

— Какво можех да направя? Беше ми наредено да ѝ позволявам да се разхожда в градината само колкото бе наложително заради здравето ѝ. Но я оставях да излиза навън по цял ден, всеки ден, доколкото можех. Наредиха да разполага с една стая, малка стая, и една прислужница, без никакви съобщения, посещения или приятели. Дори не биваше да говори със слугите ми. Аз самият не биваше да разговарям с нея.