Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Не — казвам. — Добре съм.
Това е лъжа. Гърбът ми вече е схванат, а краката ме болят от страничното седене на седлото, защото яздя, както ме научи баща ми: отказвам да седя на допълнително седло, седнала като селско момиче зад някой глупак. Яздя собствен кон и изпъвам гръб, за да седя гордо на седлото, но съм била затворена в миниатюрна стая толкова дълго време, че съм изгубила силата и енергията си. Но не съм изгубила волята си за живот или пламенното си желание за свобода. Бих предпочела да умра от болката, присвита на седлото, отколкото да призная, че съм уморена, от страх да не би началникът на отряда да каже, че трябва да се върнем в Чекърс и да тръгнем отново на път, когато успее да намери носилка. Нищо няма да ме върне обратно в затвора. По-скоро ще яздя с напукани ръце и кървящи крака, отколкото да се върна в онази малка стая и към малкото квадратно късче небе, което виждах от прозореца.
Това е като повторно раждане, с небесния свод, извисяващ се над мен и вятъра, полъхващ леко по бузите ми, със слънцето пред нас. Пренебрегвам болката в гърба си и схващането на цялото си тяло. Усещам уханието на орловите нокти и цветчетата на увивния боб в живите плетове. Когато преминаваме през високите хълмове, където пасат овцете, чувам чучулига, която се издига високо над мен, изпявайки все по-висока нота след всеки размах на мъничките си криле. Лястовици се спускат и кръжат над селските езерца, хората ни гледат и ни махат от нивите, кучета тичат и джафкат по петите на конете. Когато настигаме един амбулантен търговец по пътя, той мята вързопа си на земята и ме моли да спра и да погледна стоката му. Замаяна съм от гледките и звуците на обикновения свят: не съм вярвала, че ще мога да им се радвам отново.
По пладне спираме да се нахраним, а в четири следобед началникът на отряда довежда коня си до моя и казва:
— Ще спрем да пренощуваме в Хедстоун Манър в село Пинър. Очакват ни.
Мигновено ме обзема тревога.
— Не искам да бъда затворена — казвам.
— Не — казва той. — Свободна сте. Ще имате собствена спалня и лични покои, и ще се храните в залата заедно с нашите домакини, ако желаете. Това не е нов затвор.
— Няма да ме измамите — казвам, спомняйки си как Катрин излезе от Тауър, за да живее при чичо си, и мислеше, че съпругът ѝ ще дойде при нея.
— Кълна се, че ми е наредено да ви отведа при херцогинята на Съфолк — уверява ме началникът на отряда. — Но не бихме могли да приключим пътуването в един ден. Утре сутринта ни предстои половин ден езда.
— Много добре — казвам.
Моят домакин, лорд Роджър Норт, ме поздравява с подобаващо уважение. Явно ме посрещат като сестра на наследницата на английския престол. Съпругата му, Уинифред, обърква движенията, когато ми прави реверанс: навежда се много ниско, опитва се да покаже подобаващото уважение към кралска особа, опитва се да се смъкне по-ниско, така че да сведе глава пред мен, но аз го обръщам на смях и тя ме отвежда до спалнята ми. Две прислужнички от къщата са налели гореща вода, за да се измия, а собствената ми прислужница е извадила чиста нощница от малката торба с вещите ми.
Вечерям сама в стаята за гости, вместо на господарската маса в залата. Изпитвам стеснение след толкова дълго — двегодишно! — уединение. А подозирам, че сред вечерящите в залата ще има както доброжелатели, така и шпиони. Не съм готова за оживлението и шума на една голяма зала. От толкова време съм толкова самотна, че не мога да привикна към многобройни гласове, всичките говорещи едновременно.
На другата сутрин се събуждаме, отиваме на службата в параклиса и закусваме рано, и в девет, според часовника над конюшните, сме отново на път. Конят ми е отпочинал и макар че краката ми са натъртени и схванати, аз съм изпълнена с такава наслада от свободата, че се усмихвам широко на началника на стражата, а когато стигаме до една отсечка от прав сух път, казвам на сър Уилям, че можем да яздим в лек галоп.
Движа се толкова бързо, та имам чувството, че летя. Навеждам се напред и пришпорвам коня нататък, и от гръмкия тропот на копитата, хвърчащата кал и вятъра в лицето ми ми се иска да запея от радост. Свободна съм, зная, че съм свободна. Най-сетне съм свободна.
Селцата по пътя за Лондон са свикнали с пътниците, които постоянно се движат по Уотлинг Стрийт, търсят с поглед знамето и когато виждат кралския флаг, ме разпознават и викат името ми. Началникът на групата се приближава с коня си до мен.
— Казаха ни да не привличаме внимание към себе си — казва извинително. — Ще бъдете ли така добра да покриете глава с качулката на пелерината си, милейди? Няма смисъл да привличаме тълпа.