Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Чудесно! — възкликна Холгер Нилсон. — А най-важното е, че сега не можем да обвиняваме момчето, че е задигнало гъсока, когато е напуснало къщата.
— Така е. Но за съжаление ще трябва да ги заколим още тази вечер. След два дни е празникът Свети Мортен и ако ще ги продаваме в града, трябва да побързаме.
— Жалко е да заколим гъсока, щом се е върнал в къщи с цяло семейство! — каза Холгер Нилсон.
— Ако беше друго време, щях да го оставя жив. Но нали ще се местим оттук, затова не можем да държим гъски.
— Вярно — съгласи се бащата.
— Ела ми помогни да ги отнесем в къщи! — каза майката. Те излязоха й след малко момчето видя как баща му влезе в къщи с Дюнфин и Мортен под мишница.
— Палечко, ела ми на помощ! — викаше гъсокът както обикновено, когато се намираше в опасност, макар и да не знаеше, че момчето е толкова близо.
Нилс Холгерсон го чу, но не се помръдна От вратата на конюшнята. Бавеше се не защото щеше да бъде по-добре, ако заколят гъсока — това и през ум не му мина! — а защото, за да го спаси, трябваше да се покаже пред родителите си. Беше му много неприятно. „И без това им е тежко — мислеше си той. — Защо да им причинявам и тази нова скръб?“
Но когато вратата се затвори след гъсока, момчето се сепна. То се спусна през двора, прескочи дъбовия праг на вратата и се намери в пруста. Тук по стар навик свали дървените си обувки и се приближи до вратата на стаята. Толкова му беше неприятно да се покаже пред родителите си, че не се решаваше да почука. „От това зависи животът на гъсока Мортен — помисли си то, — най-добрия ти приятел, откакто напусна къщата.“ И в един миг то си спомни преживяното с гъсока по заледените езера, над бурното море и сред хищните зверове. Сърцето му се изпълни с благодарност и обич. То направи усилие над себе си и почука на вратата.
— Кой е? — попита баща му и отвори.
— Мамо, не коли гъсока! — извика момчето. В този миг гъсокът и Дюнфин, които лежаха вързани на скамейката, изкрякаха от радост и то разбра, че са живи.
Майка му също извика от радост:
— Колко си пораснал и колко си се разхубавил! Момчето продължаваше да стои на прага, защото не знаеше как ще го приемат.
— Слава богу, че се върна! — викаше майка му. — Влез! Влез!
— Добре дошъл! — поздрави го баща му и не можа да каже повече нито дума.
Но момчето все още стоеше на прага. То не разбираше как могат да се радват на такова джудже като него. Майка му се приближи, прегърна го и го привлече в стаята и чак тогава то забеляза какво е станало с него.
— Мамо, татко, аз съм голям, аз пак станах човек! — извика то.
LIV
Прощаване с дивите гъски
Сряда, 9 ноември
Сутринта момчето стана още по тъмно и тръгна към брега. Когато стигна край рибарското селце Смюге, още не бе се развиделило съвсем. Беше само. Преди да тръгне, отиде при гъсока Мортен и се опита да го събуди. Но белият гъсок отказа да напусне дома си. Без дума да продума, той мушна глава под крилото си и отново заспа.
Денят обещаваше да бъде хубав и ясен. Времето напомняше онзи пролетен ден, когато дивите гъски пристигнаха в Сконе. Морето лежеше тихо и неподвижно. Въздухът беше спокоен и момчето си мислеше, че дивите гъски ще пътуват добре.
То самото още не бе свикнало с новото си положение. Ту се смяташе за джудже, ту за човек. Като виждаше стена край пътя, страх го беше да продължи, докато не се увери, че зад нея не го дебне някой хищник. А после се смееше на себе си и се радваше, че е голямо и силно и че не трябва да се бои от нищо.
Когато стигна до брега, то се изправи в целия си ръст на пясъка, за да могат дивите гъски да го видят. Днес беше ден на голямо прелитане. Над него непрекъснато се чуваше крякане. То се усмихваше, като си мислеше, че никой не знае като него какво си казват птиците една на друга.
Зададоха се и диви гъски. Ятата следваха едно след друго. „Дано само моите гъски не си заминат, без да се сбогуват с мен!“ — мислеше си то. Много му се искаше да им разкаже какво е станало и да им се похвали, че пак е човек.
Показа се едно ято, което летеше по-бързо и крещеше по-високо от другите, и нещо му подсказа, че това е неговото ято. Но то вече не можеше да бъде така сигурно, както беше до преди един ден.
Ятото започна да лети по-бавно и да кръжи край брега. Момчето се убеди, че не се е излъгало, но не можа да си обясни защо те не кацат при него. Невъзможно е да не го виждат.
Опита се да ги извика така, както те се викаха. Но гласът отказа да му се подчини! Гърлото му не можеше да издаде същите звуци.