Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Попитах, все още държана над земята в ръцете на Мика.
-Да ви помогна с какво?
Той сви рамене.
-Нищо важно, просто да открием изчезналите алфи и да се опитаме да убедим Кадру на кобрите*, че нейния Касхаура, партньора й, не е мъртъв, просто изчезнал заедно с останалите. Проблемът е - каза Рийс, - мисля че е права. Мисля, че е мъртъв.
Мика ми позволи да се плъзна на земята. Чудех се дали лицето ми е толкова мрачно колкото неговото. Мариан ми казва, че вселената ме обича и иска да съм щастлива.
Така че защо всеки път, когато съм малко щастлива целият ад се отприщва? Съобщението изглежда ясно и не бе любов.
(Кобрите - има се предвид превръщачи, които приемат формата на кобра.)
44
Донован Райс се бе настанил в далечния ъгъл на белия ми диван. Носеше сини джинси толкова избелели, че бяха почти бели. Бледо розовата му риза открояваше естественото розово и синьо отдолу на полупрозрачната му кожа. Той бе красив, но не по начин по който е красив мъж или жена, а както статуя или картина са красива, все едно не е напълно истински. Може би бе защото знаех, че имам бебешко меки лебедови пера по гърдите си, но от всички от стаята той изглеждаше най-нереалистичен.
Висока жена с коса почти толкова бяла колкото неговата седеше права на ръка разстояние до него. Панталоните й бяха от черна кожа, вталената й дамска блуза бе розова и съвпадаше с неговата риза, почти. Не съм сигурна дали бих си спомнила жената ако другите две не коленичеха в краката й. Косата на втората блондинка бе бледо жълта и отговаряше на дългата й лятна рокля. Косата на брюнетката бе като завеса около морско синята рокля с малки бели дантели навсякъде. Лебедите, който спасихме от клуба ме гледаха с разширени, почти изплашени очи.
Разпознах само още един човек освен лебедовия крал и антуража му. Срещнах Кристин за първи път в „Кафенето на лунатиците” преди, когато Рейна още го притежаваше и Маркус, нейният Улфрик все още се опитваше да контролира всички превръщачи в града и да направи себе си главнокомандващ, независимо дали всички са съгласни или не. Косата на Кристин бе все още руса, къса и професионална. Бе облечена в син бизнес костюм. Светло синята й блуза бе отчасти разкопчана, все едно бе махнала вратовръзка, макар и да не носеше такава. Бе застанала в другия край на дивана от Донован, все още обута в практичните си тъмносини пантофки. Почти всички останали бяха облечени нормално. Имаше купчина обувки до входната врата.
-Здравей Кристина, мина време. - казах.
Тя ме погледна и не бе приятелски поглед.
-Впечатлена съм че помниш името ми.
-Опитвам се за запомням хората, които съм срещнала в стресови ситуации.
Получих най-малката усмивка от нея.
-Е, изглежда се срещаме в не по-малко неприятни обстоятелства. - каза тя.
Донован пое от там, представяйки ме на мъжа и жената седящи помежду им. Те бяха изцяло в черно. Структурата на костите им бе напълно американска, нищо специално, но очите им бяха твърде големи, твърде тъмни и косата наистина черна. Имаше нещо екзотично в тях, което европейците просто нямат. Приличаха си учудващо много като мъжка и женска версия един на друг. Те бяха Итън и Оливия МакНаър, изглежда. Мъжът на белия ми стол бе огромен, нито мускулест, нито дебел, просто голям. Имаше най-дългата брада, която някога съм виждала. Рядка коса покриваше по-голямата част от лицето и врата му. Той се представи като Бон и в момента, в който обърна очите си към мен, знаех, че е нещо, което би ме изяло ако можеше. Не вълк, не котка, но нещо със зъби.
Гласът му бе ръмжащ бас, така нисък че бе почти болезнено да го слушам.
-Мис Блейк.
Кимнах.
-Мистър Бон.
Той поклати глава, черната брада се размърда напред-назад по бялата му риза.
-Само Бон, без мистър.
-Бон. - казах аз.
Натаниел, Зейн и Чери донесоха от кухнята столове, така че и последните четирима души да могат да седнат. Две жени и двама мъже останаха. Единият мъж бе слаб със златисто-червена коса и странно присвити зелени очи. Той седеше на пода срещу дивана, все едно можеше да се скрие.
-Това е Гилбърт. - каза Донован.
-Гил. - каза той, гласът му бе почти твърде тих, че да се чуе.
Жената бе висока, почти шест фута, изправени рамене, изглеждаше силна. Косата й бе кафява, със сиви кичури, прибрана назад от лицето й в отпусната опашка. На лицето си почти нямаше грим. Тя ми подаде ръка и ми даде едно от най-добрите ръкостискания, който съм получавала от друга жена. Кафявите й очи бяха изпълнени с тревога, докато казваше: