Поулгара — магьосницата

— Тук човек няма къде да се обърне — обобщи Алтен, когато двамата се върнаха. — Всички северни градове ли са построени така нагъсто и са толкова пренаселени?

— Тук няма крави — обясних аз.

— Не те разбирам, лельо Поул.

— Мурос има широки улици, защото алгарите прекарват стадата си през тях. Къщите в северните градове са построени една до друга, за да се пестят пари. Ако направиш къщата си между други две, тогава страничните стени вече са готови. Остава да се направят само фасадата и гърбът. Е, и покрив, разбира се.

— Ти подиграваш ли се с мен, лельо Поул? — обвинително рече Алтен.

— Че защо ми е да го правя?

Давон изгаряше от нетърпение да си построим собствена къща, но аз се противопоставих.

— Ние сме бегълци, скъпи — напомних му. — Всеки път, щом има опасност да ни разкрият, ще трябва да изчезнем незабавно. Построиш ли къща, ти се привързваш към нея, а това може да се окаже фатално. Когато нашият живот зависи от бързината, нищо не бива да ни задържа. Тази страноприемница ще свърши работа, докато не намерим вече готова къща, за да я наемем.

— Тогава ще започна да се оглеждам за нещо подходящо, лельо Поул.

— Така ли?

— Ами нали все нещо трябва да правя.

— Пак ли ще отвориш обущарска работилница?

— Още не съм решил. Може и до това да опра, ако не измисля нещо друго, но ми се ще най-напред да опитам някоя нова работа. Тоя мургски съгледвач в Мурос сигурно е разбрал с какво се занимава семейството ни и е донесъл на Ктучик.

— Убедена съм, че е така.

— Тогава ще е най-добре да забравим работилниците за щавене на кожи и обущарниците. Нали там най-напред ще търсят мургите.

— Сигурно си прав. Добре си научил урока, Давон.

— Ти отдели много време да ни тъпчеш главите с разум, лельо Поул. Ние поне привидно бихме могли да живеем като останалите хора. Но ще трябва да си отваряме очите и ушите на четири и да не привличаме чуждото внимание.

— Това доста добре обобщава всичко.

— Може би не е редно да го казвам, но татко не ги умееше много добре тези неща. Той сякаш забравяше, че трябва да сме незабележими. — Давон повдигна дясната си ръка и се взря в бледото петно върху дланта си. — Трябва ли да прикривам и този родилен белег, лельо Поул? — попита той. — Ктучик знае ли за него?

— Не съм сигурна. Може и да знае.

— Тогава ще го скрия. Бях кожар и знам всичко за боите, които променят цвета на кожата. — Той замълча известно време. — Мисля, че двамата с Алтен пак трябва да обиколим града. Нещо не ме свърта на едно място.

— Защо така?

— Имам нужда от работа, която постоянно да приковава вниманието ми. От години не съм припечелвал нищо, затова трябва да си припомня как ставаше, преди да го забравя напълно.

— Приличаш на истински сендар, Давон.

— Аз съм сендар, лельо Поул. Не е ли това и крайната цел на твоите усилия?

Мисля, че сред всички наследници на трона на Желязната хватка, единствено Давон си даваше ясна сметка за целта, която преследваме.