Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Мигар наистина отиваме в Камаар, лельо Поул?
— Разбира се, че не, но аз искам мургът да си мисли, че е така. А, Геран, кажи на Олдрик да продаде и къщата. Тя няма да ни е нужна повече.
— Къде отиваме, лельо Поул? — попита Алтен.
— На едно място с много рози — отвърнах с усмивка.
Геран въздъхна дълбоко.
— Погледни на това откъм веселата страна, Геран — казах. — Този път ще имаш помощници при почистването на къщата.
Напуснахме Мурос два часа преди зазоряване. Поехме по императорското шосе на запад, което водеше към Камаар. Когато се отдалечихме на около три левги от града, свърнахме по един от второстепенните пътища.
Имахме два фургона и няколко ездитни коне. Бях накарала цялото семейство да облече дрехи на обикновени земеделци. Фургоните служеха по-скоро за прикритие, отколкото за удобство. Одеялата и храната наистина ни бяха необходими, но няколко от произволно натрупаните мебели отгоре имаха за цел да покажат, че сме обикновено земеделско семейство, тръгнало на път.
Пътувахме близо седмица и половина, докато стигнем езерото Ерат. Семейството ми се скри да пренощува в гъсталака, а аз се превърнах на сова, за да проуча всяко кътче от околността. Не открих никакви следи от ангараки и всички внимателно се промъкнахме по едва забележимата пътека сред розовия храсталак. Като излязохме на открито, аз отново внимателно огледах наоколо. На около миля от нас имаше трима дървари. Кацнах на един клон над тях и за всеки случай промърморих под нос „Заспете!“ После се върнах при семейството си и всички заедно поехме към бившата ми господарска къща.
— Каква прекрасна къща! — възкликна Елдара, жената на Геран.
— Радвам се, че ти харесва, скъпа — отговорих. — Ще трябва да свикнете с нея, защото това ще е нашият дом поне няколко години занапред.
— Във всеки случай достатъчно дълго, затова се налага да го почистим — рече примирено Геран.
— Това не го разбрах — каза зачудено Елдара.
— Скоро ще разбереш, скъпа — обърна се към нея Геран. — При това доста ясно ще го разбереш. Помниш ли къде бяхме оставили метлите и парцалите, лельо Поул?
— В килера зад кухнята, Геран.
— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да влезем и да се залавяме за работа.
Двадесет и осма глава
Къщата ми на брега на Ерат стана наше убежище и последно спасение в онези ранни години — това беше моят вариант на пещера в планините. Използвах я още няколко пъти, докато не станах по-умела в прикриването на следите и внезапните бягства. Само мисълта, че я има и че е малко вероятно мургите да знаят за съществуването й, ме успокояваше и окуражаваше.
Първият път обаче животът в нея беше по-различен от всички останали бягства. Тогава имахме съвсем основателни причини да удължим престоя си в нея. Геран беше роден принц, затова всички негови спомени и вродените му инстинкти издаваха произхода му. Тъй като семейната му среда е била наистина добра, там много повече са наблягали на задълженията му, отколкото на неговите привилегии. На него отвътре му идваше да поема отговорност, да закриля и се грижи за съседите си. Сигурно това е била и причината за желанието му да участва в градския съвет на Мурос. Този стремеж беше похвален, но в същото време и най-неподходящото нещо, което можеше да стори. Логиката показваше, че Геран е твърде добър за околния свят. Колкото и да ми беше болно да го призная, престоят на Геран в къщата с розите имаше само една цел — да позволи на него и на жена му да остареят спокойно и да умрат в мир.
Крал Геран от Рива почина в съня си през 4066 г., не много след седемдесетия си рожден ден. Смъртта му не беше неочаквана, защото през последните няколко години той бавно гаснеше. Погребахме го и аз бях доволна, че нито един от членовете на малкото ни семейство не отбеляза дълбокомъдрено „така било писано“. Тази плоска баналност всеки път ме довежда до лудост. Аз все пак съм лечителка и смъртта е мой враг, а не приятел.
Погребахме Геран на същия хълм, където почиваше в мир и Килан, после смълчани се върнахме в някак опустялата къща. След две години и Елдара последва съпруга си. Като мина малко време, аз взех да подмятам отдалече и със заобикалки, че май е дошъл часът да се върнем отново сред хората. Оставих на семейството си цяла година да свикне с тази мисъл. После една лятна вечер, когато всички се бяхме събрали на терасата, поставих направо въпроса.