Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Като искате да се видите, защо той да не дойде в София? — пита с металически хладен тон Воденски.
— Че той идва няколко пъти… и ме кани да отида в Белград… Дето се казва… той може да идва, а пък аз не мога…
— При братовчед не може! — казва Воденски. — Такъв е законът и такова е решението на комисията!
— А защо някои могат да ходят, когато им скимне? — внезапно надига глас Пенчо Данчев.
— Тук не става въпрос за други, а става въпрос за вас! — пресича го бързо и строго началникът и добавя. — Ако някой нарушава закона, аз не мога да го нарушавам!
Следва тишина, от чиято продължителност Пенчо Данчев разбира, че не му остава нищо друго, освен да си отиде. С някакъв полуглас, ставайки, той пита:
— Защо не ме пуснете бе, другарю началник! Пуснете ме, дето се казва, свят да видя! Защо да не ида? — гласът му почти се скъсва, стиснат от внезапна спазма.
Воденски поклаща глава.
— Разбирам — казва той, — че ви се пътува. Но нищо не мога да направя! — и за да му покаже благоразположение, той го изпраща до вратата.
Пенчо Данчев не усеща как излиза от сградата, как тръгва по улицата, как спира на самия Лъвов мост и вижда рояк врабчета немирно да подскачат върху отворените уста на лъвовете. И за първи път в целия си живот дърводелецът от трамвайното депо в „Красно село“ Пенчо Данчев си помисля:
„Ех, защо не бях птица!“
Докато е жив, дърводелецът Пенчо Данчев няма да забрави срещата си с началника на Паспортния отдел при МВР — другаря Воденски. Вместо да отговори на острите въпроси, които чувството за явна неправда бе повдигнало у него, вместо да сложи някаква точка било на надеждите му, било на съмненията му, било на мъката му, срещата с паспортния началник изостря всичко почти до физическа болка.
Пенчо Данчев върви пешком по булевард „Георги Димитров“ и си припомня всяка секунда от влизането до излизането си от кабинета.
„Трябва да съм стоял вътре не повече от три минути“ — пресмята той и тези ТРИ МИНУТИ му се виждат несъответствуващо нищожно време в сравнение с онази грамада, която се бе напластила у него.
Обяснението, че не могло да се пътува при братовчед, въобще не го задоволи, защото дори той би могъл да посочи веднага десетина изключения от правилото. Нещо му подсказва, че това обяснение, както и всяко друго обяснение, е просто измиване на ръцете, че то изобщо не е важно, че със същата логика биха могли да му кажат „не те пускаме заради ланския сняг“. Важното за Пенчо Данчев е самият този другар Воденски, самото негово съществуване, което по някакъв абсурден начин се бе преплело с неговото собствено съществуване. Той си припомня с подробности образа на паспортния началник и му става странно, че чертите му постепенно потъват в мъглата на паметта, че той, Воденски, загубва характерното си лице, гласа си и се превръща в някакво чуждо и далечно тяло, някакъв аморфен камък, застанал от другата страна на бюрото. Един камък, който не излъчваше нищо човешко.
„Той не искаше дори да знае за мене. Той не ме запита нищо, кой съм, какво съм, защо толкова съм се залетял за този Белград, имам ли жена, деца… Той не каза никаква човешка дума, дори не ме погледна както трябва… дори не помисли…“
Точно това, последното, че Воденски НЕ БЕ ПОМИСЛИЛ, не бе се опитал дори да помисли, се стори на Пенчо Данчев най-обидно от всичко. С други думи, той, обикновеният работник, бачкаторът, не заслужаваше дори да се помисли за него.
И сега дърводелецът се ядосва отново на себе си. Защо не му каза онова, което искаше да му каже? Защо не си отвори устата и не му надума всичко, което само напираше отвътре. Защо замлъкна и почти позорно глупаво напусна кабинета? Нали цели три месеца почти всяка вечер бе репетирал, бе повтарял на ума си точно какво ще му каже, точно гласа, с който щеше да му каже. И какво излезе? Нищо. Ядът на Пенчо Данчев постепенно преминава в най-неприятната от всички болки.
„Той разбра, че аз съм едно нищо, че съм пълна плюнка, че нямам никого, че не мога да го уплаша с нищо… и затова ме измете от кабинета като боклук… А що не му разказах за онази зима, когато имаше криза за трамваи и всичко живо се изпоразболя, и аз работих 72 часа без почивка, за да могат такива като него да се возят, да идат на работа и да мъчат такива като мене… Що не му казах, че без тия две ръце, дето ги имам, депото не може да мине дори една седмица… Но той сигурно има служебна кола и трамваите не го интересуват… и аз не го интересувам… и никой като мене не го интересува…“