Задочни репортажи за България

Но нека още веднъж повторя една от любимите ми мисли, изказани от Монтен, а именно, че той нямал никакво намерение да пътува до Индия, но ако научел, че достъпът му до Индия е забранен, от това животът му щял да стане непоносимо тежък.

Ето ви обяснението на небивалото, повсеместно, огромно и лудо желание на българските граждани да пътуват в чужбина. На всеки наблюдателен чужденец, посетил България, веднага е направило впечатление това остро желание на обикновения българин да излезе зад граница. Както видяхме в нашия пример с дърводелеца Пенчо Данчев, за подобно пътуване се мечтае от дълго време, често пъти то се превръща в главна цел на живота, често пъти всички действия и цялото гражданско поведение се направляват от идеята за осъществяване на това фантастично пътуване. Още по-често се правят огромни жертви, правят се скъпоструващи компромиси, само и само човек да види себе си отвъд трикольорната бариера на българската граница. При това всеки има достатъчното съзнание да смята, че отвъд бариерата не непременно чака раят, че самото пътуване вероятно не ще бъде по мед и масло, че дълговете, направени по него, ще трябва да се изплащат може би цял живот, че дори хубави или красиви спомени за интересен свят и интересни хора ще се превърнат в мъчително припомняне на собствената затворническа участ. Инстинктът да се излезе навън отхвърля всички подобни съображения. Тъкмо защото българският гражданин вижда в пътуването някакъв вид самоутвърждаване, някакво най-необходимо зачитане на човешката му природа. Години наред обичах често да се разхождам на гара София. Приятели даже ме поднасяха, че не съм могъл да дишам без гарата. Обикновено се мотаех по перона, когато пристигаше влакът от Белград, което ставаше привечер. Беше ми много интересно да наблюдавам тълпата посрещачи, втурването към вагоните, разкъсването на милиционерския кордон, лудото озъртане от прозорец на прозорец, откъдето махаха ръце и идеха викове, и накрая този момент на просияване, когато познати очи се срещнеха, тоя възклик на спонтанен човешки триумф, този тържествен отговор на много мъки, съмнения, очаквания, вълнения.

И там веднъж чух чистите, наивни и невинни думи на едно дете, което питаше:

„Мамо, защо да не можем да се качим на влака и да пътуваме, да пътуваме, докато минем по всички релси в света!“

Там, на старата софийска гара, гледах най-тъжните заминавания и най-горчивите пристигания. Виждах роднини, дошли на гости от чужбина, които се втурваха да прегърнат своите български посрещачи, но последните тактично охлаждаха топлотата на прегръдката, гледайки през рамо наблизо застаналата кука, която безочливо броеше. Друг път млад, неугледен мъж се качваше на влака, когато две жени писнаха полусподавено и се опитаха да го прегърнат, но мъжът побягна към вагона си, като неразумно се озърташе, защото цялата гара разбра, че човекът няма да се върне повече. Неотдавна един англичанин ми показа малък филм, който той снел от прозореца на влака, когато се връщал от Истанбул и спрял на софийската гара. Искам да изпратя този филм на Политбюро, за да си го гледат. Близо дузина възрастни жени, застанали като войници край бавно отминаващия влак, български майки, баби и лели с мълчаливи, сковани от страшна скръб лица, със сълзи по бузите, по устните, с широко отворени очи, които безнадеждно изпращаха някого във влака, някого, когото те смятаха вече за мъртвец. Като че горчилката, мъката и безутешността на цяла България бяха застанали на перона. Никакъв комунизъм, никакво бъдещо щастие или проклятие, никакви въздушни кули и стъклени замъци на инфантилни идеолози или маниаци за власт не могат да оправдаят това изтезаване на милиони обикновени, честни и чисти хора.