Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
И тъкмо омразата става моторът, който го раздвижва. Той сякаш иска да знае кого точно да мрази.
— Аз няма да оставя тази работа току-така! — заявява той у дома.
— Я ги остави, пусти да останат! — казва жена му. Но сега синът, Гошо, се намесва и казва:
— Тате, ще се бориш докрай! Ако трябва, и при папата ще идеш!
Пенчо Данчев чувства, че иска да разкаже болката си на всички хора около него, иска някак да получи съчувствието на колегите си, на приятелите, на роднините. Но отново инстинктът му подсказва, че не трябва да се говори много за тази работа. За друго може, но не за това. По мазната усмивка на кадровика той разбира, че онзи знае за отказа, но многозначително не му казва нищо.
„Аз ще отида в паспортното да ги питам тях. Да ми кажат — ЗАЩО НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ!“ — решава той. И без да се съветва с някого, следващата сутрин той се отправя към Лъвовия мост.
ПАСПОРТНАТА ОДИСЕЯ
И така, дърводелецът от трамвайното депо в Красно село Пенчо Данчев, който искаше да посети братовчед си Тошо в Белград и получи отказ от паспортния отдел на МВР, реши да се бори за паспорт докрай.
Отново, за кой ли път, той се озовава в тази отвратителна сграда край Лъвовия мост. Прекрачвайки прага, той чувствува грубата, безмилостна атмосфера, която много му напомня на свиждане в Централния затвор. През целия си живот Пенчо Данчев се е боял от властта. За него тя е била някакво чуждо, много силно и постоянно враждебно чудовище, което би могло да го смаже — него, простия работник — с лек замах. Неведнъж Пенчо Данчев е признавал пред себе си, че цялото му усърдие, стигащо до раболепие и престараване, всъщност произтича от страха му. Но сега, влязъл в самата уста на чудовището, той усеща непозната преди твърдост, упорито и непримиримо желание да ИЗЯСНИ нещата докрай. Вътре в себе си той чувствува силата на своя въпрос:
ЗАЩО ДА НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ?
Струва ми се, че едва ли има по-правдива кауза от неговата. И по целия път към кабинета на началника на Паспортния отдел той нарежда своите железни доводи: „Защо да не мога да пътувам аз, който не съм престъпник, който съм работил цял живот като вол за благото на тая държава, който никога с нищо не съм бил против социализма и комунизма… аз, който нямам никакво намерение да бягам, да контрабандирам или да крада… Вие можете да питате всекиго за мене и всеки ще ви каже само хубави думи…“
Пенчо Данчев влиза в полумрачното потискащо помещение вляво от входната врата. В средата има дълга маса с няколко стола около нея, в дъното телефонен автомат и таванът е украсен с някакви деветосептемврийски или първомайски декорации, плюс неизбежните портрети на Ленин, Георги Димитров и Тодор Живков по стените. Слънце никога не наднича в това помещение. Срещу масата има три или четири врати и всички чакащи гледат към тях. Пенчо оглежда хората около него и му се иска да ги заговори, но явно всеки е затънал в собствените си грижи и не обръща внимание на новодошлия. Пък и изглежда някак непристойно да се опитваш да говориш в тая призрачна атмосфера, чиято мрачна студенина сякаш повелява пълно мълчание. От време на време се появяват хора с мистериозни лица, които носят някакви папки и безмълвно сноват между стаите. Пенчо търпеливо се опитва да отгатне кой от тях е могъщият началник, чието име той вече е научил — другарят Воденски. Някаква жена, въоръжена с най-добрата си усмивка, се опитва да заговори един от тези с папките, но получава лаконичен отговор — да чака.
Те чакат, разбира се, за секретарката, при която ще се запишат и ще получат дата за срещата с началника. Точно като в зъболекарски кабинет всеки спазва реда си. Докато чака в тази тържествено-мрачна обстановка, Пенчо се разколебава още веднъж. Изведнъж му се струва, че всичко наоколо е толкова безнадеждно, че цялото му желание да иде в Белград е нелепо и безсмислено, колкото нелепо и безсмислено би било, ако искаше да го коронясат за император на Япония.
„Какво нещо — забелязва Пенчо Данчев, — всичко тука е така направено, че да се чувствуваш виновен, загдето си поискал паспорт!“
Все пак, по силата на необясним за самия него инат, той остава докато му идва редът. Влиза при някакво момиче, което някак изненадващо го посреща със съчувствена усмивка. Може би нещо в неговия вид, простоват и неугледен, я подкупва. Тя наистина е любезна. Той започва със заекване да обяснява, но тя го прекъсва с разбиране, сякаш да му спести излишното усилие, и отваря дневника. Началникът приема един път седмично, и то само определен брой посетители. Но за всички седмици до края на следващия месец броят е попълнен, след това началникът ще отсъствува… така че, ако настоява, Пенчо ще може да види другаря Воденски след около три месеца. Разбира се, ако не се случи нещо непредвидено. Но ако иска по-бърза среща, би могъл да се запише при някой от заместник-началниците… „Не, казва Пенчо, искам да се срещна само с началника!“