Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Тя гледа мъжа си умолително. В това няма нищо обидно. Услуга за услуга. И ако започне да работи още тази неделя, ще го обвърже и оня — ще не ще, ще дрънне телефоните… Пенчо разбира, че това, което жена му предлага, е най-разумното, но все пак си помисля:
„Как се взима паспорт, ей!“
Следващата неделя той се озовава в Симеоново и започва работа. Шилев се върти край него и му помага. Началникът на правителствения гараж някак допада на дърводелеца. Той е сърдечен, самоуверен и щедър. За първи път през живота си Пенчо запушва пура и пие френско вино. Сега вече той е убеден, че човек като Шилев ще може да извади паспорт. Работата спори и дюшемето излиза като по калъп. Шилев е щастлив, той подскача върху него, смее се и му казва:
— Земляк, обещавам ти, че ще идеш в Белград! Да не се казвам Шилев, ако не идеш! Само че един съвет от мене… никога не подавай документи долу, без да си оправил играта горе! Ясно ли е! Защото сега малко ще се поизпотя да отменя решението на комисията! А когато няма решение, ми е по-лесно!
Пенчо кимва мълчаливо и сега гледа на Шилев почти с обожание. Ето това е човекът, който ще надвие онзи тип Воденски.
— Земляк — повтаря Шилев. — Закъде сме, ако не си помагаме! Може да не е правилно, може да не е честно, но такъв е животът. Ти на мене, аз на тебе!
Почти цял месец Пенчо работи всяка събота следобед и неделя на вилата на Шилев, който идва и си отива с голям черен мерцедес. Обикновено вечер той откарва дърводелеца у дома. После една вечер той му казва: „А сега ще идем при Додов!“ Пенчо не знае кой е този Додов, но явно другар, който има вземане-даване с паспортите. Черният мерцедес го отвежда в Банкя, където е вилата на Додов. Посреща ги нисък, въздебел гражданин на около 50 години с кисело лице. Но доброто настроение и смехът на Шилев сякаш стопяват леда.
— Пенчо — казва той, — разкажи сега на другаря Додов всичко, от игла до конец!
И Пенчо разказва как му е дошло на ум да иде в Белград и как нещата са се развили. Додов го изслушва мълчаливо. Когато той свършва, Шилев казва тържествено:
— Додов, аз гарантирам за него!
— Ще видя какво мога да направя — промърморва Додов и също си взима бележка, името, презимето и прочие. Явно той не иска да скърши хатъра на Шилев, на когото той, изглежда, дължи нещо.
По обратния път Шилев словоохотливо обяснява:
— Така е, братче. Додов трябва да ми направи тая услуга, защото аз съм го вадил от огъня. А той е полковник и има власт за тия работи. Какви сме ги правили с него! Веднъж направо откраднахме досиетата от Воденски и скъсахме резолюциите, тия листчета отгоре! Друг път по системата човек за човек Воденски искаше да пусне един, който не беше много за пътуване, а Додов казва „не“, и така, докато се споразумяха това за това… Но ти запомни, друг път, преди да подадеш молба, ще дойдеш при мене! Хайде сега, хаирлия да е!
Пенчо Данчев не вярва, че ще пътува. Кой знае защо, и Шилев, и Додов му се виждат представители на същата нелепост, чийто представител беше самият Воденски. Той не вярва нито на другия, нито на третия ден, не вярва до деня, когато пристига съобщението, че му се разрешава да пътува. Жена му подскача от радост и дори го прегръща, нещо, което от дълго време не е правила. Но странно, Пенчо не чувствува никаква радост. Нещо в него е отровено. Няма го онова чисто, лелеяно желание да иде за първи път в чужбина, няма я примамливата представа за белградската гара и площад „Теразия“, нито за Дунава. Всичко е някак осакатено, изнасилено и обезсмислено.
Все пак той следва предписанията на Паспортния отдел. Внася таксата, която е равна на месечната му заплата, реди се отново часове в сградата край Лъвовия мост и с остро любопитство се взира в тълпата около него. Пред вратата той среща отново приятната баба, която имаше дъщеря в Белгия и на която над двайсет пъти бяха отказвали да иде да види внучката си.
— Пак ме отрязаха — казва бабата. — Но щом минат шестте месеца, пак ще подам! Докато съм жива, все ще подавам!
А Пенчо си помисля:
„Ти си подавай, ако си нямаш работа, но щом не познаваш другаря Шилев или другаря Додов, щом не можеш да поставиш дюшеме или да правиш ангария вградени гардероби… никога няма да видиш внучката си!“
И сега му идва на ум единственото правдоподобно обяснение на цялата варварска нелепост. Че единствените хора, които имат нужда от тази затворническа система, които съществуват чрез нея и печелят от нея, са шилевци и додовци, защото тази система им помага да получават безплатни услуги, да ограбват и изстискват всички обикновени и беззащитни хора. Той си припомня за кой ли път всички разкази за млади жени и момичета, които, за да получат паспорти, е трябвало да споделят леглата на сладострастни полковници, за всички ония черноработници, които трябва да правят услуги на разни началства (Киро Шивача например шие без пари на едно голямо началство), спомня си за поръчките за чужбина, за задължителните подаръци, които пътуващият трябва да донесе на оня, който му е уредил паспорта, за чистите подкупи, за продажбите на паспорти, за цялото това социалистическо, комунистическо паспортно гангстерство.