Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Аз не знам — помисля си Пенчо Данчев — дали изобщо има един-единствен човек в тая държава, който някога да е получил паспорт така, по закон! Без връзки, без услуги, без приятели, без дюшемета, гардероби и прочие!“
След две или три седмици идва тържественият ден. Пенчо Данчев отива да получи готовия вече паспорт за Югославия. Той е улеснен от обстоятелството, че не му е нужна югославска виза, иначе би последвал нов период на чакане. Сега той отново влиза в помещението вляво, където е кабинетът на Воденски. Този път той чака пред първата врата. Около него пак чакат и други граждани. Само неколцина. Но те са се свили в себе си и отбягват всякакъв разговор. Извикват името му и Пенчо влиза в стая с килим, бюро и стол срещу бюрото. Посреща го мъж на средна възраст с пъпчиво лице и заучени вежливи маниери. Той отваря вече познатото досие, отгоре на което стои паспортът. Гласът му е едновременно тържествен и хриплив. Обявява на дърводелеца Пенчо Данчев, че е удостоен с голямата чест да има паспорт за Югославия, че паспортът му важи един месец и че той иска да му каже някои напътствия. Може някъде в Белград случайно някакви съмнителни българи да го заговорят, могат да му предложат разходка до Триест, могат дори да го придумат да започне да работи нещо. Той не бива да им възразява, не бива да се кара с тях, нито въобще да влиза в някакви отношения. Просто внимателно да запомни имената им и как изглеждат и после, когато се върне, да разкаже тук, в същата тази стая. Разбира се, никой не се съмнява, че гражданинът на народната република Пенчо Данчев знае как да се държи, но това е просто съвет…
Човекът с пъпчивото лице стиска ръката му и му пожелава добър път. За кой ли път дърводелецът Пенчо Данчев минава през моста с лъвовете. Той прелиства със странно чувство паспорта си, тая заветна червена книжка, и кой знае защо така много му се иска да я хвърли долу, в мътната Владайска река. После ненадейно се взира в лъвовете и с удивление забелязва, че в зиналите им уста… няма езици.
ПАСПОРТНИЯТ ТЕРОР
От всички основни човешки и Граждански свободи, които всеки тоталитарен режим погазва, струва ми се, че най-болезнено е отсъствието на свободното пътуване. Липсата на свобода на словото все пак е облекчена от свободата на мълчаливото мислене, от средствата на езоповския език или от разнообразието на двойствените изрази. Липсата на свободата на свободно сдружаване е значително облекчена от тесния кръг на приятелите, които при българските условия винаги са съмишленици и които човек все пак има свободата сам да избира. Само липсата на свободно пътуване няма никакви облекчители и заместители. Единствената алтернатива е бягството, което значи раздяла с всичко завинаги.
Кога го западните млекопитаещи левичарчета угодно поставяха знак за равенство между десните диктатури в Гърция, Португалия и Испания и тоталитарния терор в комунистическия свят, те си затваряха очите пред една голяма качествена разлика. Гражданите, живеещи под десни режими, бяха загубили само част от правата си, докато гражданите, живеещи под комунистически режими, не притежават (буквално) никакви права. Докато гърците, испанците и португалците можеха да пътуват свободно по света (с малки изключения), милионите хора в Източна Европа дори не можеха да се приближат свободно до своите граници. Между тях и света стояха и стоят три или четири гранични зони, в последната от които се стреля без предупреждение срещу всичко, което се движи — човек, кон или куче. И ако човек убегне граничарското око, срещу него е острото обоняние на специално тренираните граничарски кучета, ако се спаси от тях, тогава идват минираните пътеки, идват самострелящи инсталации, жици с електрически ток и алармени сигнализации, ограда от гъста бодлива тел. Нарочно изброявам тези всеизвестни факти, за да ги поставя редом до всяко твърдение (източно или западно), че гражданите в комунистическия свят не са доживотно осъдени затворници. Аз много се съмнявам дали в цялата човешка история има друг подобен пример за хвърляне в затвор на цели народи. Много се съмнявам дали при цялата си изпълнителност и педантичност гестапо е ограждало своите жертви с такава убийствена непристъпност. И когато комунистическата пропаганда тръби, че Западът трябвало да приеме реалностите в света, аз мога само да отбележа, че границата на Изток е най-голямата реалност.