Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Аз искам да ида през есента, но ако стане за пролетта, пак няма да е лошо“ — казва си Пенчо.
След около месец съседите на Пенчо, които са и колеги от депото, го викат мистериозно у тях една вечер и тайно, шепнешком му доверяват, че местната „кука“, някой си Мако Таков, идвал да събира сведения за него и разпитвал надълго и нашироко, но Пенчо може да бъде спокоен, те му казали каквото трябва. Най-много питал с какви хора се събира и дружи големият син на Пенчо, Гошо.
„Това ще да е заради онзи бой!“ — сеща се Пенчо. Преди около пет години в спор за някакво момиче Гошо беше напердашил сина на някакъв големец и за малко не го изключиха от училище.
След това този Мако Таков питал подробно за посещенията на Тошо от Белград и що за човек бил. И накрая се интересувал за по-стария брат на самия Пенчо, който навремето като мобилизиран служил в жандармерията.
„Абе за какво ги ровят тия стари работи!“ — мърмори Пенчо и чувствува, че напразно е платил петте лева за документите.
— Аз ти казах, комшу — забелязва съседът, — щом речеш да пътуваш, почват да ровят всичко и само беля може да излезе!
Както и да е, никаква очевидна беля не идва. В замяна точно след два месеца пристига кратка печатна бележка от Паспортния отдел — „НЕ ВИ СЕ РАЗРЕШАВА ДА ПЪТУВАТЕ“.
Пенчо чете бележката веднъж, два пъти, пет пъти, и ръцете му треперят. Може би за пръв път в живота си той чувствува така остро болката от несправедливостта. Той е срещнал и преживял много несправедливости, но тази, паспортната, му се струва най-жестока, защото за пръв път му се казва направо, че той е НИЩО, ЧЕ ТОЙ НЯМА НИКАКВИ ПРАВА, ЧЕ ЦЯЛАТА МУ ДЪЛГОГОДИШНА СЪВЕСТНА РАБОТА НЕ СТРУВА НИЩО, ЧЕ ДОРИ И ОРДЕНЪТ, КОЙТО СА МУ ДАЛИ, ИМА ТИКВЕНА СТОЙНОСТ.
„Защо да не пътувам? Защо? Защо?“ — повтаря той, сякаш целият му живот се е свел до това пътуване, сякаш няма живот без този паспорт. Донякъде Пенчо е бил подготвен за отказа, на толкова хора е било отказано. Но сега сам се изненадва от собствената си болезнена реакция. Това е почти чувството на доведеното или завареното дете, на което мащехата отнема всичко, за да го даде на своето дете.
Дори външността на Пенчо се променя. Той сякаш се изгърбва, лицето му се свива в убито изражение, очите му загубват своята мекота и сякаш стават по-твърди и неподвижни, гласът му хрипти през буцата, заседнала на гърлото. Напразно жена му се опитва да го утеши и разсее.
„Слушай — казва тя, — не ставай дете. Погледни, на Кирови отказаха, на Цеца също, на Ванчо, а Митко го свалиха от влака… Така е, в такава държава сме се родили! Не си само ти. Като не може, не може, какво да се прави! Хайде сега да се обесим! За едно пътуване!“
Но Пенчо не я слуша. Той знае всички тия доводи, но те не го топлят, те не му помагат нито да забрави, нито да смекчи болката от този почти налуден, изтезаващ въпрос: „Защо да не пътувам?“
Пенчо дори иска да пише до Тодор Живков. Просто два реда. „Другарю Живков, защо аз, дърводелецът Пенчо Данчев, да не мога да пътувам?“ Но чувството за реалност му подсказва, че това ще бъде просто изхабяване на хартията.
Той не може и да работи както преди. Дърводелната на депото, самата работа, хората около него, всичко му се вижда чуждо и някак враждебно. По някое време началникът на цеха тича и го моли да свърши нещо извънредно, което е важно и което, разбира се, няма да се плати. Безброй пъти в миналото Пенчо е работил даром. По навик той приема това и сега. Но застанал зад банцига, той се запитва:
„А защо ще им работя, щом не мога да пътувам?“
Оттук нататък болката и горчивината неудържимо се превръщат в озлобление.
В целия си живот кротък и изпълнителен човек, Пенчо Данчев не е мразил никого. Но сега чувствува, че ги мрази — тях, ония, които сякаш са се изхрачили върху лицето му и са викнали: „Ти, нищожество, как смееш да искаш да си равен с нас!“