Патриотични игри

„Господи, това стана дори на същото място“ — помисли си Райън. Във военноморския химн се пееше „До бреговете на Триполи“, където младши лейтенант Пресли О’Банън от морската пехота на САЩ бе нападнал укреплението в Дерна. Джек се чудеше дали това място още съществува. Проблемът поне съществуваше.

Насилието не беше се променило. Изменили се бяха правилата, по които действаха големите държави, както и целите на враговете им. Двеста години по-рано, когато една малка държава обиди по-голяма, корабите и войските решавали въпроса. Но вече не можеше просто да отидеш и да набиеш другия. По-малките държави имаха арсенали със съвременно оръжие, което можеше да направи подобни наказателни експедиции твърде скъпи за обществата, научили се да пазят живота на младите си хора. Един полк войски вече не можеше да решава нещата, а местенето на една армия не бе такава проста работа. Знаейки това, по-малката страна можеше да нанася рани или което е и по-безопасно, да заплати на други да ги нанесат — „по недоказуем начин“, — за да накара по-големия си противник да се придвижи в желаната посока. Дори и не се бързаше много. Подобни конфликти на ниско ниво продължаваха с години, толкова малки бяха разходите и толкова различна стойността на отнетия и загубен човешки живот.

Новото беше не жестокостта, а безопасността на нацията, която е извършила или спонсорирала тази жестокост. Докато не се промени това, убийствата няма да спрат.

По тази причина на международно ниво тероризмът беше вид война, заради която не трябваше дори да бъдат прекъсвани дипломатическите връзки. Самата Америка има посолства в някои от тези страни. По-близо до дома тероризмът се считаше за престъпление. Райън си спомни, че беше се изправил пред Милър в Олд Бейли, а не във военен съд. „Те дори могат да използват това срещу самите нас — осъзна е изненада той. — Те могат да си воюват своята война, но ние не можем да я признаем за такава, без да предадем нещо, от което се нуждае нашето общество. Ако се отнасяме с терористите като с политически мотивирани активисти, ние им даваме добро име, което не заслужават. Ако се отнасяме с тях като с войници и ако ги убиваме като такива, ние им даваме легитимност и нарушаваме собствените си закони“ Райън знаеше, че с малко повече въображение организираната престъпност може да бъде смятана за форма на тероризъм. Единствената слабост на терористите беше тяхната негативност. Те бяха политически движения, които нямаха какво да предложат освен убеждението си, че обществото, в което живеят, е несправедливо. Докато хората в това общество смятаха друго, терористите биваха отхвърляни от него. Демократичните съдебни процеси, от които терористите имаха полза, същевременно им нанасяха и най-големите политически вреди. Следователно първостепенната им цел е елиминирането на тези демократични процеси, превръщането на справедливостта в несправедливост, за да накарат членовете на обществото да симпатизират на терористите.