Патриотични игри

— С какво мога да ви бъда полезен, сър?

— Здрасти — каза мъжът. — Имам нещо за вас. — Той вдигна якето и извади автомат. Бързо разбра, че това не е начинът да се сприятели с ФБР.

Агентът грабна автомата и го дръпна, като в същото време скочи и протегна ръка към пистолета си. Бутонът за тревога вече беше натиснат и други двама агенти се присъединиха към сцената. Агентът зад бюрото веднага забеляза, че затворът на автомата е прибран и че нямаше пълнител.

— Аз го намерих — гордо обясни детето.

— Какво? — запита един от пристигналите агенти.

— А аз си помислих, че трябва да го донеса тук — добави бащата.

— По дяволите! — отбеляза агентът зад бюрото.

— Я да видим. — Пристигна и един старши агент. Той се появи от залага за наблюдение, чиито телевизионни камери наблюдаваха входа. Агентът зад бюрото още веднъж провери оръжието и след това го подаде.

Автоматът беше „Узи“, деветмилиметровото израелско оръжие, използвано по целия свят заради качествата си — балансировка и точност. Обозначенията по изглеждащия евтино („Узи“ е всичко друго, но не и евтин, макар да изглежда така) метал беше покрит е червеникавокафява ръжда, а от затвора покапа вода. Агентът изтегли ударника и погледна в цевта. С автомата беше стреляно, без след това да е почистван. Невъзможно беше да се каже преди колко време е станало това, но в момента нямаше много случаи във ФБР, в които да е използвано оръжие от този вид.

— Къде намерихте това, сър?

— В една каменоломна на около тридесет мили оттук — отговори мъжът.

— Аз го намерих! — изтъкна момчето.

— Така е, той го намери — съгласи се бащата. — Реших, че тук трябва да го донеса.

— Правилно сте решили, сър. Моля, елате с мен.

Агентът на бюрото им даде пропуски за „посетители“. Той и останалите двама агенти се върнаха към работата си, като се чудеха какво, по дяволите, беше всичко това.

Малкото хора на последния етаж на ФБР с изненада видяха един мъж с автомат в ръка, но нямаше да бъде съвсем в шикозния стил на ФБР, ако обърнеха твърде много внимание — човекът с автомата имаше пропуск на бюрото, пък и държеше автомата както трябва. Но когато влезе в една канцелария, автоматът накара първата видяла го секретарка да реагира.

— Бил вътре ли е? — попита агентът.

— Да, аз ще… — Очите й не се отместваха от автомата.

Мъжът й махна с ръка, подкани посетителите да го последват и тръгна към канцеларията на Бил Шоу. Вратата беше отворена. Шоу разговаряше с един от хората си. Специалният агент Ричард Алдън отиде право при бюрото на Шоу и постави автомата върху него.

— Господи, Ричи! — Шоу вдигна очи към агента, а след това ги свали към автомата. — Какво е това?

— Бил, тези двама души току-що влязоха през вратата долу и ни го дадоха. Реших, че може би е интересно.