Сакатият бог

Садик все още носеше съкровището си. Влачеше го след себе си. В торба, скърпена от дрехи, които вече не трябваха на никого. Драгоценното му имане. Неговите… неща. Какво искаше да прави с тях? Какъв смисъл се криеше в тази торба? Всички онези глупави късчета, лъсканите камъчета, парчетата дърво. И как при всяко мръкване, когато не можеха повече да вървят, ги изваждаше всички, за да ги гледа — защо я плашеше това?

Понякога той заплакваше, без никаква причина. И стискаше юмручета, сякаш искаше да натроши всичките си дрънкулки на прах, и тогава тя разбираше, че Садик също не знае какво означават те. Но нямаше да ги остави. Тази торба щеше да е неговата смърт.

Представяше си мига, в който той щеше да падне. Момчето, което бе готова да превърне в свой брат. На колене, ръцете му скрити в ръкавите, пада напред така, че лицето му се забива в земята. Ще се опита да се вдигне отново, но няма да може. А мухите ще го връхлетят, докато вече не може да се вижда — само кипяща лъскава чернилка. На мястото на Садик.

Ще изядат последния му дъх. Ще изпият последните сълзи от очите, които сега гледаха. Ще нахлуят в отворената му уста, за да я направят суха като пещера, дупка на паяк. А после роякът ще изригне и ще отлети, за да потърси още от сладката вода на живота. И ще се спуснат пеперудите. За да изядат кожата му. И онова, което ще остане — с торбата си, — няма вече да е Садик.

„Садик ще си е отишъл. Щастлив Садик. Блажен Садик, зареян призрак, гледащ отгоре торбичката си. Ще имам думи за него, за неговото заминаване. Ще стоя над него, взряна във всички пърхащи крилца, досущ като листа, и ще се опитам още веднъж да проумея смисъла на тази торба, торбата, която го уби.“

„И няма да мога. Думите ми ще се окажат малко. Слаби. Песен на незнаещата. Единственото, което имам за своя брат Садик.“

„Когато дойде това време, ще знам, че е време и аз да умра. Когато дойде това време, ще се предам.“

Тъй че пееше. Песен на знаещата. Най-силната песен от всички.

Беше им останал ден, най-много два.

„Това ли исках? Всяко пътуване трябва да свърши. Тук не е останало нищо освен краища. Никакви начала не са останали. Тук нямаме нещо освен нокти.“

— Бадале. — Думата бе тиха като смачкан плат и тя усети как забърса сетивата й.

— Рут.

— Не мога повече.

— Но ти си Рут. Главата на змията. И Хелд, която е езикът.

— Не. Не мога. Ослепял съм.

Тя се обърна и огледа старческото му лице.

— Подути са. Затворени са, Рут. Това е за да ги пази. Очите ти.

— Но не мога да виждам.

— Няма нищо за виждане, Рут.

— Но не мога да водя.

— За това няма по-добър от теб.

— Бадале…

— Дори камъните ги няма. Просто върви, Рут. Пътят е чист. Докъдето мога да видя, пътят е чист.

От устата му се изтръгна хлип. Мухите налетяха и той се преви, закашля и повърна. Залитна и тя го задържа да не падне. Рут се изправи и стисна здраво Хелд. Бадале чу тихия хленч и на двамата.

„Никаква вода. Това ни убива сега.“ Примижа и погледна назад. Садик не се виждаше никакъв — беше ли паднал вече? Ако беше, толкова по-добре, че не го беше видяла. Други лица, смътно познати, се взираха в нея и Рут и чакаха Змията да започне да пълзи отново. Стояха изгърбени на място и се олюляваха. Стояха с превити рамене и издути кореми, сякаш щяха всеки момент ще изтърсят бебе. Очите им бяха бездънни езера и мухите се събираха да пият от тях. Язви покриваха носовете, устите и ушите. Кожата на бузите бе пропукана и лъснала под ивиците полепнали мухи. Много бяха оплешивели, с окапали зъби и кървящи венци. И не само Рут беше сляп.