Пътят на кралете (том I)

— Можеш да пееш? — удиви се Скалата. — Трябва да чуя.

— Ама…

— Пей! — нареди Скалата и вдигна пръст.

Дуни изстина, но го послуша и подхвана песен, която не беше позната на Каладин. Беше забавна и разказваше за една жена и братя близнаци, които тя мислела за един човек. Гласът на Дуни беше чист тенор. Той като че ли беше по-уверен, докато пееше, а не докато говореше.

Биваше го. Когато подхвана втория куплет, Скалата започна басово да тананика в съзвучие с него. Рогоядецът явно беше опитен певец. Каладин погледна към останалите мостови с надеждата да въвлече още някой в разговора или в песента. Усмихна се на Белязания, но в отговор получи само сърдита гримаса. Моаш и тъмнокожият азиш Сигзил дори не го погледнаха. Пеет се беше вторачил в краката си.

Когато песента свърши, Тефт заръкопляска одобрително.

— В много кръчми не можеш да чуеш по-добро изпълнение.

— Хубаво е да срещна равнинец, който може да пее — рече Скалата и се наведе да вземе един шлем, който пъхна в торбата си. Като че ли в тази пропаст днес нямаше кой знае какво за взимане. — Почнал бях да мисля, че всички равнинци сте глухи като старата брадвохрътка на баща ми. Ха!

Дуни се изчерви, но закрачи по-уверено.

Продължиха да вървят. Тук-там се натъкваха на завои или процепи в скалата, където водите бяха довлекли много неща. Тук работата ставаше по-тежка, понеже често се налагаше да издърпват труповете или камарите кости, за да приберат каквото трябва. Давеха се от миризмата. Каладин им каза засега да оставят по-изгнилите тела. Духчетата на разложението се тълпяха около мъртвите. Ако не успееха да съберат достатъчно вещи, по-късно мостовите щяха да се върнат пак тук.

На всяко разклонение Каладин правеше на стената знак с бяла креда. Това беше задължение на водача на моста и той се отнасяше отговорно към него. Не искаше хората му да се изгубят в пропастите.

Докато вървяха и работеха, Каладин поддържаше разговора. Смееше се — насили се да се смее — заедно с другите. Смехът му се струваше кух, но останалите като че ли не забелязваха. Може би и те като него усещаха, че принуденият смях е за предпочитане пред самовглъбеното печално мълчание, което обгръщаше повечето мостови.

Не след дълго Дуни се смееше и бъбреше с Тефт и Скалата и не се срамуваше толкова. Няколко от другите вървяха току след групичката — Йейк, Картите и още неколцина — като диви животни, привлечени от светлината и топлината на огъня. Каладин опита да ги включи в разговора, но не се получи, затова ги остави на мира.

Накрая стигнаха място, където имаше множество пресни трупове. Каладин не можеше да прецени какво течение ги е довлякло тъкмо тук — мястото не се различаваше от другите участъци. Май беше малко по-тясно. Понякога мостовите минаваха през дадени места и намираха доста неща, друг път пък там беше празно, а другаде имаше десетки тела.

Труповете тук като че ли бяха плавали по донесената от бурята вода и просто се бяха отложили с бавното й отдръпване. Сред тях нямаше паршенди. Телата бяха натрошени и разкъсани или от падането, или от влаченето по течението. На много липсваха крайниците.