Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Джолиън го погледна изненадано. Успяла ли бе най-после да се излекува от своята любов към Босини?
— Да — отвърна той. — Отвращението е по-дълбоко от любовта или омразата, защото е продукт на нервите ни, а тях не можем да променим.
— Искам да ви кажа, че Соумс ме посети. И каза нещо, което ме изплаши: „Вие сте моя жена!“
— Какво? — извика Джолиън. — В такъв случай не бива да живеете сама.
Той продължи да я гледа настойчиво, огорчен от мисълта, че животът на Красотата не върви никога гладко и затова, навярно, толкова хора я смятат за безнравствена.
— Нещо друго?
— Поиска да си подадем ръка.
— Подадохте ли?
— Да. Сигурна съм, че не бе помислил такова нещо, когато влезе; хрумна му, докато стоя.
— Да. Наистина не бива да живеете сама.
— Нямам нито една приятелка, която бих могла да повикам; а не мога да си взема любовник по поръчка, братовчеде Джолиън.
— Не дай боже! — каза Джолиън. — Проклето положение! Желаете ли да останете за вечеря? Не? Добре, позволете тогава да ви придружа до града; бях решил да отида тази вечер.
— Наистина ли?
— Наистина. След пет минути съм готов.
По пътя за гарата разговаряха за картини и музика, сравняваха английския и френския характер и различното отношение на двете нации към изкуството. Но багрите на плетищата покрай дългата права пътека, чирикането на ситките, подскачащи край тях, уханието на изгорелите бурени, линията на нейната шия, обаянието на тъмните очи, които се спираха от време на време върху него, чарът на цялата й фигура оставиха у Джолиън много по-дълбоко впечатление от разменените слова. Съвсем несъзнателно той започна да се държи по-изправен, да пристъпва с по-гъвкава походка.
Във влака я заразпитва как прекарва времето си.
Шиела сама дрехите си, пазарувала, посещавала една болница, превеждала от френски. Имала постоянна работа в едно издателство, с което увеличавала малко приходите си. Рядко излизала вечер.
— Виждате ли, така отдавна живея сама, че това не ми прави впечатление. А може би и по природа съм саможива.
— Не вярвам — заяви Джолиън. — Имате ли познати?
— Съвсем малко.
На гара Ватерло наеха файтон; Джолиън я придружи до входа на жилището й, стисна й ръка на раздяла и каза:
— Знаете ли, че може да идвате в Робин Хил винаги, когато пожелаете; а трябва и да ме държите в течение какво става. Довиждане, Айрин.
— Довиждане — отвърна тихо тя.
Когато скочи отново във файтона, Джолиън се запита защо не я покани да вечерят и да отидат на театър. Какъв самотен, незадоволен, затворен живот!
— Към Хоч-поч! — извика той през прозорчето.
На Крайбрежния булевард един мъж с цилиндър и пардесю мина бързо и така близо до парапета, че сякаш се отърка о него.
„Господи! — помисли Джолиън. — Та това е Соумс! Какво ли е намислил?“ Каза на кочияша да спре на ъгъла, слезе и се върна дотам, откъдето можеше да вижда входа на Айрин. Застанал отсреща, Соумс гледаше осветените й прозорци. „Какво би трябвало да направя, ако влезе? — запита се Джолиън. — Какво имам право да сторя?“ Онзи приятел бе казал нещо вярно: тя беше все още негова жена, съвсем незащитена от възможни неприятности. „Ако влезе — каза си Джолиън, — ще го последвам.“ И тръгна към сградата. Соумс направи още няколко стъпки. Беше вече във входа. Но изведнъж се спря, обърна се и тръгна към реката. „Ами сега? — помисли Джолиън. — След десетина стъпки ще ме познае.“ И той се обърна. Стъпките на братовчед му се чуваха в такт с неговите собствени. Успя все пак да се качи във файтона, преди Соумс да стигне ъгъла.
— Карайте! — каза Джолиън през прозорчето. Соумс ги бе настигнал.
— Кочияш! — извика той. — Зает ли сте? Ало?
— Ало! — отвърна Джолиън. — Вие ли сте?
Внезапното подозрение в лицето на братовчед му, съвсем бяло под светлината на уличната лампа, го накара веднага да реши.
— Мога да ви отведа — предложи Джолиън, — ако отивате на запад.
— Благодаря — отвърна Соумс. И се качи.
— Бях у Айрин — започна Джолиън, щом файтонът потегли.
— Така ли?
— И разбрах, че сте ходили да я посетите вчера.
— Ходих — отвърна Соумс. — Тя е моя жена, както знаете.
Тонът, високомерно-презрително повдигнатата горна устна ядосаха Джолиън; но той потисна гнева си.
— Ваша работа — каза той. — Но ако искате да се разведете, не е много разумно да я виждате, нали? Човек не може да вика на заека „беж“, и на кучето „дръж“.
— Много любезно от ваша страна да ме предупредите — заяви Соумс, — но аз не съм решил още нищо.