Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Бурите са костелив орех, чичо Джеймс.
— Хм! — промърмори Джеймс. — Откъде имаш тия сведения? На мене никой нищо не ми казва.
Никълъс младши забеляза с мекия си глас, че Ник (най-големият му син) ходел редовно на военно обучение.
— О! — промълви Джеймс, като се загледа пред себе си… мислеше за Вал. — Той трябва да се грижи за майка си. При такъв баща няма време за военно обучение и така нататък.
Това тайнствено изказване бе последвано от мълчание, нарушено пак от него:
— Какво търсеше тук Джун? — Огледа недоверчиво всички подред. — Баща й е богат човек сега.
Заговориха за Джолиън, за това, кога са го виждали за последен път. Предполагаха, че пътешествува в чужбина, че сега, след смъртта на жена си, се среща с повече хора; акварелите му се ценяха; изобщо, бе преуспял. Франси дори каза:
— Бих се радвала да го видя пак; той беше толкова мил.
Джули пък разказа как заспал един ден на дивана, където седеше сега Джеймс. Да, винаги си бе мил; как мисли Соумс?
Всички знаеха, че Джолиън е натоварен да се грижи за интересите на Айрин и, като чувстваха колко неуместен е този въпрос, погледнаха с любопитство към Соумс. Лицето му бе леко поруменяло.
— Започнал е да побелява — отвърна той.
Наистина ли? Виждал ли го е Соумс? Той кимна и руменината му изчезна.
Изведнъж Джеймс каза:
— Хм… не зная… не мога да кажа.
Тия думи изразяваха толкова точно общото чувство на присъстващите, че зад всяко нещо се крие някаква тайна, та никой не му отговори. Но в същия миг влезе леля Естер.
— Тимоти — каза съвсем тихо тя, — Тимоти си е купил карта и… и… е забол три флагчета в нея.
Тимоти!… Всички въздъхнаха.
Щом Тимоти е забол три флагчета, какво искате… Това доказваше на какво е способна нацията, когато се стресне. Все едно, че войната беше вече спечелена.
Джолиън разбира своите чувства
Джолиън стоеше пред прозореца в някогашната детска спалня на Холи, преобразена в ателие не защото беше обърната на север, а заради простора, който се откриваше до самите трибуни на Епсъмския хиподрум. Премести се до страничния прозорец към двора на конюшнята и подсвирна на Балтазар, който лежеше под кулата с часовника. Старото куче вдигна глава и помаха с опашка. „Горкото животинче!“ — помисли Джолиън, докато се връщаше към първия прозорец.
Цялата седмица след опита да изпълни задълженията си на пълномощник по завещанието се чувстваше неспокоен, измъчван от вечно будната си съвест, разстроен от лесно пробуденото състрадание и от странното усещане, че чувството му за красота е получило определено въплъщение. Есента завладяваше вече стария дъб, листата му почваха да жълтеят. Лятото тази година беше слънчево и горещо. И човешкият живот беше като дърветата! „Бих могъл дълго да живея — помисли Джолиън, — но плесенясвам от липса на топлота. Ако не мога да работя, ще замина за Париж.“ Споменът за Париж го зарадва. А можеше ли всъщност да отиде? Трябваше да стои тук, за да види какво ще предприеме Соумс. „Аз съм задължен да пазя интересите й, не мога да я оставя без покровителство“ — помисли той. Стори му се странно, че все още я вижда съвсем ясно в малката й гостна, където бе влизал само два пъти. В красотата й имаше почти мъчителна хармония! Никакъв портрет не би могъл да я предаде вярно; същността й беше в… Да! Какво беше?… Шум от копита го привлече отново към другия прозорец. Холи влизаше в двора с дългоопашатата си кобилка. Погледна нагоре и той й помаха с ръка. Напоследък беше станала мълчалива; расте, предполагаше той, започва да мечтае — като всички млади!… Проклето нещо е времето! И като почувства, че е непростима лудост да пропилява тази бързолетна ценност, взе четката. Безполезно — не можеше да съсредоточи погледа си… Пък и започваше да притъмнява. „Ще отида в града“ — каза си той. В хола го срещна прислужничката.
— Една дама ви търси, сър; мисис Ерън.
Невероятно съвпадение! Влезе в картинната галерия — както все още я наричаше — и видя Айрин, застанала до прозореца.
Тръгна към него с думите:
— Влязох като бракониер — през горичката и градината. Оттам минавах, когато идвах да видя чичо Джолиън.
— Вие не можете да будете бракониер тук — отвърна Джолиън; — миналото не го допуска. Току-що мислех за вас.
Айрин се усмихна. Нещо проблесна в тази усмивка — не само душевност… нещо по-ясно, по-пълно, по-омагьосващо.
— Миналото! — промълви тя. — Казах веднъж на чичо Джолиън, че любовта е вечна. А виждам, че не е така. Само отвращението е вечно.