Пантерата

Освен това написахме въпросните успокояващи писма до приятели, роднини, брокери и тъй нататък. Съобщенията щяха да бъдат изпратени на имейлите на получателите.

Бък имаше предложение за заключителния абзац и той звучеше нещо от рода на: „За една-две седмици ще бъда в затънтен район без комуникации, но ако се налага да се свържете с мен, давам ви имейла на американското посолство. Може да не съм в състояние да отговоря веднага, но бъдете сигурни, че ще получа съобщението ви и скоро ще се свържа с вас“.

— Пиши на родителите си, че ми липсват — казах на Кейт.

Чет и Бък събраха бележките ни и ги занесоха в микробуса, за да ги пуснат по шифрованата връзка до посолството или Вашингтон — така и не казаха ясно до кого точно.

— Досущ като тъпите пощенски картички, които трябва да пращаш на родителите си от лагера — казах на Кейт, Бренър и Замо.

С тази разлика, че в този случай нещата бяха малко зловещи.

Денят мина, бедуините се отзоваваха на зова за молитви и на телефонните си повиквания. Обикаляхме двора и изследвахме всички етажи на шестетажната кула, които бяха абсолютно еднакви, с изключение на открития мафраж с арките. Хубава гледка. За малко разнообразие се изпиках от мафража в шахтата за екскременти — шест етажа до партера с високата купчина лайна. Най-дългото пикаене в живота ми. Другият паметен момент от деня ми бе зареждането на средствата за комуникация в микробуса. Завладяващо е да гледаш как стрелката на индикатора пълзи нагоре.

Между другото, бедуините нито за миг не изглеждаха отегчени. Имаха неизчерпаем капацитет да седят и да дрънкат. А когато не говореха помежду си, говореха по мобилните си телефони. През целия ден правеха чай, молеха се и спяха, когато им се спеше. Практикуваха някакво ритуално измиване във връзка с молитвите, но то изглеждаше по-скоро символично, отколкото сериозно търкане.

От време на време някой от тях се качваше на някоя каменна платформа и надничаше навън, но като че ли не приемаха охраната твърде на сериозно. Може би защото не вземаха на сериозно йеменската армия. И все още не разбираха новите момчета в квартала — Ал Кайда.

Освен това не мисля, че бедуините наистина разбираха, че безпилотните самолети ни наблюдават и че можем да виждаме на мониторите в микробуса онова, което машините виждаха от три километра височина.

Попитах Чет за това.

— Ако им покажа мониторите, ще разберат способностите, но не и технологията — каза той. — Също като с мобилните им телефони. Наясно са, че не е магия, но колкото по-малко знаят, толкова по-добре.

Правилно. Сигурен бях обаче, че шейх Муса е малко по-наясно с безпилотните самолети и ракетите им. Знаеше, че не иска да се появява на монитора с кръстче между очите.

Както и да е, сигурно можех да гледам на бедуините поетично и романтично като повечето западняци, но в действителност те бяха само едни прости, открити и не особено стимулирани хора, които се радваха на дребни удоволствия като чашата чай. И осемте момчета в двора бяха щастливи да си седят тук и да не се трепят да тичат сред камили или кози, или пък да се мъчат да изкарат залъка си по мъртвите ниви.