Аленото цвете и бялото

— Мили Боже, такъв ентуши… ентусиазъм — само от няколко реда в „Повече забавления в Лондон“! Каква е влаштта на рек… рекламата!

— Не обичаме да имаме пропуски — признава Бедли.

— Проклятието на съвременния мъж — рецитира Ашуел.

— А сега, приятели… лека нощ — казва Ракъм. — Чудешна вечер беше!

Мъжете стискат облечените си в ръкавици ръце и почти се прегръщат на сбогуване, а после Бодли, който свирка най-добре от тримата, сваля едната си ръкавица, поставя палеца и показалеца си в уста, и призовава покрит файтон за Уилям.

— Мно… много шъм ти задължен — казва Уилям. — Наиштина трябва… да се прибирам.

— Разбира се, разбира се. А ние наистина трябва… какво трябва да направим наистина, Ашуел?

Фигурите на двамата приятели вече започват да потъват в мрака. Ракъм стои, подпрян на един фенер, и очаква приближаването на спасителния файтон. Шугър оглежда оценяващо гърба на мъжа, който я издържа. Ръцете му са скръстени на гърба, точно на мястото, където стърчи необичайно издадената опашна кост, когато е гол. Струва й се по-висок, отколкото обикновено; удължената му сянка, катраненочерна на фона на осветения калдъръм, пада точно към нея.

— Време е и ние да си лягаме — казва Бодли — или това е Ашуел?

Фигурите им вече са неразличими, а и гласовете постепенно отслабват.

— Именно. Някакво предложение?

— Мислех да посетим госпожа Тремейн.

— Виното там не е кой знае колко добро.

— Вярно, но момичетата са първа категория.

— Ще ни позволят ли да внесем свое?

— Какво, момиче ли?

После изчезват.

В продължение на няколко секунди Уилям стои неподвижен, вдигнал глава към небето, като че ли се ослушва да долови приближаването на файтона. После, внезапно, той се хваща с една ръка за стълба на фенера и започва да се върти около него, както си играят уличните хлапета. Киска се и се върти в кръг, размахвайки свободната си ръка във въздуха.

— Надежда всяка оставете, тъпанари! — провиква се той. — Няма я… тя е на ши… шигурно мяшто! Далеч от такива като вас! Никой друг няма да я докосне вече! — и продължава да се върти около стълба. — Никой!

Докато той продължава да се смее, се чува тракане на колела и един файтон приближава към него.

Шугър изчаква той да се качи, преди да излезе от скривалището си. Възторженият му вик: „Вилите в Чепстоу, Нотинг Хил!“ й подсказва, че няма защо да бърза. Той си отива у дома, да спи — и най-сетне тя също може да стори същото.

Докато тропотът на конските копита бавно заглъхва, тя излиза, накуцвайки, под светлината на фенера. Мускулите й, които досега са били напрегнати като тетива на лък, я болят, единият й крак е напълно изтръпнал. Мръсотията от стените е полепнала от двете страни на полите й — блестящ слой от сажди по светлия плат. Но тя ликува. Ракъм е неин!

Тръгва, все така накуцвайки, надолу по улицата, пъшкайки и стенейки, докато мускулите й болезнено оживяват, мечтае да се отпусне в топлата вана у дома, убедена, че тази нощ ще спи като младенец. Опитва се да подсвирне за файтон, но едва свила устни, ги разтяга в широка усмивка и тя започва да се смее пресипнало. Продължавайки да се киска, тя тръгва бързо към главната улица.