Аленото цвете и бялото

— Отново съм красива — чува тя собствения си глас.

Вдига най-близката кутия за шапки, повдига капака и изважда намачканата копринена хартия. Стъклените очи на един препариран дрозд блещукат като изумруди на фона на тъмнозелената филцова шапка, към която е прикрепен. Агнес изважда това съкровище от шапката, държейки го за периферията, и погалва плахо перцата на дрозда. Само преди година би изпитала страх, би си внушила, че птицата може внезапно да оживее на главата й; а сега просто си представя как ще се покаже с шапката в обществото — наистина ще бъде много красива.

— Не се страхувам от нищо.

Да, Агнес наистина не се страхува — и напоследък го доказва, при това навсякъде. Също като човек, който успява да мине край зло куче, като му махва весело с ръка, и тя влиза в бални зали и приемни, изпълнени с опасности, но успява да лавира със замах между различните заплахи. Несъмнено много от дамите, които я призовават толкова възторжено при себе си, таят омраза като кинжал, и с удоволствие биха я проболи с него, но Агнес не се безпокои от това. Тя може да се справи с всяка една от тях.

Тя вече е регистрирала триумфални успехи — защото „Празненството, което трае сто дни“ вече е в ход, и Агнес Ракъм неочаквано се оказва една от звездите на сезона, още по-привлекателна поради лекото вълнение от риска, на който се излагат отегчените търсачи на разнообразие, които трепкат с крилца, полетели към нейното сияние.

„Агнес Ракъм ли? Не, наистина, скъпа — беше очарователна! Да, наистина, кой би си помислил? Трябва да ти разкажа за вечерята, която бе организирала! Всичко беше в черно и бяло — наистина всичко! Черни маси и столове, бели покривки, черни свещници, бял порцелан, приборите бяха боядисани в бяло, бели салфетки, черни купички за измиване на пръстите. Дори храната беше в черно и бяло, разбираш ли! Имаше калкан, но почернялата му от печенето кожа не беше свалена, черни бяха и гъбите, и печената тиква… в бял сос! Алфред, разбира се, се нацупи, защото нямаше червено вино, а само бяло! Но се поободри с напредването на вечерта. Госпожа Ракъм беше толкова оживена, постоянно си тананикаше, с такъв очарователен глас! Първоначално всички се чудехме как да реагираме — дали да не се направим, че не я чуваме? — но после господин Кавана, адвокатът, започна да припява басово «пум-пум-пум» — като че ли свиреше на туба, и решихме, че всичко е наред! А за десерт имаше сладолед с черен сироп от сладник! Тогава вече всички се чувствахме толкова неконвенционално — като лоши деца, и ни беше все едно. Толкова странна жена е госпожа Ракъм! Но прекарахме наистина чудесно! Беше ми толкова весело, че едва не припаднах!“