Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Не, тя трябва да чака Уилям. Уилям е този, чиито навици и ежедневие трябва да опознае отблизо. А това, което Шугър разбра през тези първи петдесет и пет часа от следенето е, че въпреки всичките му декларации как държи в напрежение по-скучните си съперници със своя индивидуализъм, Уилям е човек на навика.
Той винаги се качва в два следобед на омнибуса, който отива в центъра на града. През всеки от тези три дни той пресреща голямата, тромава кола, покатерва се по стълбите и сяда на предпочитаното си място, откъм слънчевата страна на улицата. По това време на деня й се спестява неудобството да се блъска с куп обикновени чиновници с бомбета; вместо това споделя твърдите пейки и хладния въздух с други несретници, които по една или друга причина не влизат в купето на омнибуса. В първия случай това бяха бъбриви, дебели майки с малки дечица, прекалено палави, за да бъдат държани долу; през втория ден спътникът й беше някакъв старец, понесъл пакет, дълъг повече от два метра, овързан с канап; на третия ден горе се качиха отново една майка с дете, четирима навлечени туристи, които разговаряха оживено на някакъв непознат език, и един млад мъж, стиснал книга в тъмна подвързия в кокалестите си ръце.
По време на това трето пътуване Шугър прави грешката да свие чадърчето и да се отпусне на облегалката, уверена, че Уилям ще слезе на обичайното място, възможно най-близо до кантората му на Еър Стрийт. Така и става, но преди това бледият млад мъж вече е паднал жертва на красотата на облечената в сиво жена с воалетката, и решил, че в тази отпусната поза е достойна за четката на някой от прерафаелитите, той скача галантно, за да й помогне, когато тя решава да слезе.
— Позволете — казва той и й предлага ръката си в леко оръфан ръкав, а в очите му проблясват желания от най-различно естество.
Шугър, обезпокоена, че Уилям Ракъм ще се обърне и ще погледне нагоре, към тях, се колебае пред стълбичката.
— Няма нужда, няма нужда — шепне тя, съзнавайки, че мекият й хрипкав глас само ще затвърди недоразумението. Омнибусът потегля, преди да е слязла.
Но това не променя нищо. Шугър слиза на следващата спирка и тръгва пеш, обратно към кантората на Уилям Ракъм, която се намира в мрачна сива сграда. На входа се вижда месингова табела с гравирано на нея „Р“, обградено с пищни орнаменти.
Тук Уилям прекарва всеки ден точно по два часа. Бог знае какво прави вътре. Иска й се да можеше да се превърне в муха, за да проникне в тази светая светих, но вместо това трябва да продължи да кръстосва улиците и да брои файтони, за да пропъжда скуката.
В пет часа, след като изяжда парче кейк, всеки път в една и съща сладкарница, изчаквайки движението да не бъде толкова натоварено, Уилям се отправя към дома. Иска й се вместо това той да се насочи към Прайъри Клоуз (случи ли се нещо подобно, тя смята да го последва и да се постарае да го срещне на улицата, обяснявайки, че е искала да се пораздвижи). Но Уилям не слиза на друга спирка; слиза от омнибуса чак при вилите в Чепстоу.
Въпреки това, след като Уилям се завърне у дома, Шугър получава някои дребни възнаграждения за търпението си.
Първата вечер Уилям и Агнес излизат — поканени са на вечеря у лейди Бриджлоу, и тъй като нейният дом е отделен само с десетина други къщи от техния, те тръгват пеш — което позволява на Шугър да ги последва на дискретно разстояние. Тя отбелязва, че мъжът и жената вървят редом, но без да се докосват — те не само че не вървят подръка, но сякаш единият почти не забелязва присъствието на другия. Уилям върви с леко присвити юмруци и изправени рамене, като че ли събира сили да се изправи пред сериозно изпитание.
Часове по-късно той и съпругата му вървят отново към дома в мрака, пронизан от лъчите на фенерите. Разстоянието между тях като че ли е станало още по-голямо. Шугър, доволна, че дъждецът й дава повод да се скрие под чадърчето си, продължава да ги следва.
— Е, това беше извънредно приятна вечер — казва неловко Уилям, — както винаги.
Агнес не отговаря, продължава да върви механично до него, притиснала с ръка дясното си слепоочие.