Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Чаят май ви хареса, а? — пита иронично собственикът на чайната, когато Шугър плаща незначителна сума за привилегията да подслушва в уютна обстановка в продължение на цял час.
„Я внимавай!“ съска наум Шугър. Главата й е пламнала от ярост. „Ще си изгубиш и малкото шибани клиенти, които са ти останали!“
— Да, благодаря — казва тя на глас и кимва благоприлично като въплъщение на дама от доброто общество.
Два часа по-късно Агнес Ракъм стои край прозореца в спалнята на Клара — тя рядко идва тук, но напоследък никога не може да предвиди къде точно ще се появи ангелът, а тези тавански стаи са отлични наблюдателници, от които лесно може да види женската фигура. Присвила очи, Агнес оглежда озарените от слънчеви лъчи корони на дърветата, под които понякога се явява нейният ангел-хранител — в източната част на градините около дома на Ракъмови. Там няма никой — по-скоро никой, който да представлява някакъв интерес за Агнес. Шиърс се щура из градината, увива стъблата на цветята с метална тел, за да растат право нагоре, скубе бурени и ги тъпче в джобовете на панталона си. Ако можеше да се махне оттам, ангелът сигурно би се появил. Агнес вече е установила, че женският силует рядко се явява в присъствието на непознати.
Стаята на Клара мирише неприятно на парфюм. Колко странно — това момиче се старае да не излъчва никакви миризми, докато работи, а вечер като си легне, явно се маже с някакви помади. Агнес се отдръпва от прозореца и се навежда, за да подуши възглавницата. Мирише на нещо вулгарно; от парфюмите на Хопсъм може би, или от по-евтината продукция на „Ракъм“. Колко жалко, че Уилям трябва да дава името си на такива боклуци; занапред, ако работите му продължават да вървят все така добре, той може би ще произвежда само най-скъпите и изискани парфюми — парфюми за принцеси.
Агнес залита леко. Болката в главата отново я измъчва; ако не внимава, ще падне и ще я открият заспала в леглото на Клара, положила глава на тази противно миришеща възглавница. Тя се изправя и отива към прозореца. И там, в пъстрата сянка на дърветата, едва забележим зад лъскавите решетки на наскоро боядисаната ограда, се вижда трептящият силует на нейния ангел-хранител. Само след миг той изчезва, погълнат от етера; не остава време дори Агнес да му махне с ръка. Но нали беше тук!
Агнес излиза забързано от стаята на Клара и си поема дълбоко дъх. Сърцето й пърха, гърдите й пулсират, сякаш обхванати от нечии ръце, болката в главата отстъпва място на блажено облекчение, заглъхва и се свива до малка ледена бучица зад лявото око, напълно поносима. Леденият юмрук, който блъскаше черепа й, се е стопил; останало е малко късче от него, не по-голямо от гроздово зърно.
Тя слиза надолу по стълбите — охлузените, непокрити с килим стълби за прислугата — и се упътва натам, където започва истинската къща. Както винаги, когато влиза в приемната, я обзема учудване и възторг при вида на новите тапети. Агнес сяда на пианото. Пред нея са разтворените ноти на „Здравейте, минзухари!“, изподраскани със собствените й забележки да внимава с осминките. Тя изсвирва встъпителните тактове, повтаря ги — още веднъж, и още веднъж, и още веднъж. После започва да тананика тихо и нежно, акомпанирайки си на пианото — нова мелодия, само нейна, родила се в собствената й глава. Започва да записва нотите — първо колебливо, но после вижда как те се свързват в очарователна мелодия. Колко изобретателна е днес! Истинска малка композиторка! Решава да пее тази своя песен колкото е възможно по-често, да я изпраща към небесата, да я запечата в Божията памет, докато мине време и се намери кой да я запише, да я отпечата и разпрати по всички краища на света, за да я пеят и други жени. Тя продължава да пее, докато наоколо прислугата почиства дискретно, а в кухнята, скрита някъде в подземията, на голяма дъска е проснато оскубаното, отпуснато тяло на една патица, разперила пъпчивите си бутове. Над нея се вие пара.
По-късно, когато й омръзва да композира, Агнес отива в спалнята си и започва да си играе с новите си шапки. Тя ги сменя пред огледалото, внимава да държи главата си изправена, оглажда гънките на коприната по бедрата си. В огледалото вижда отражението на самоуверена млада жена (това определение е последен вик на модата във всички женски списания, значи може спокойно да го употребява), защитена в лъскавия си корсаж като в броня; горда, елегантна жена, която няма от какво да се срамува.