Кралят на зимата

— А аз ако бях нещо друго, а не стар и немощен монах, лейди, щях сам да ви я дам.

Тя се засмя, после се обърна към прозореца. Листата на малкото дъбово дърво, което брат Маелгуин засади, за да ни пази завет, бяха изсъхнали рано, а горите по склоновете под манастира бяха пълни с диви плодове. Всичко това говореше, че се задава сурова зима. Някога Сеграмор ми беше казал, че има места, където зимата никога не идва, а слънцето винаги е топло. Но може би, подобно на зайците с къси уши и къси крака, тези места са просто една измислена приказка. Беше време, когато се надявах, че християнският рай е топло място, но свети Сенсъм смята, че в рая сигурно е студено, след като в ада е горещо. Предполагам, че светецът е прав. Човек просто няма никаква надежда за бъдещето. Игрейн потрепери и отново се обърна към мен.

— На мен никой никога не ми е правил беседка за Лухназа — каза тя със съжаление.

— Разбира се, че са ви правили! — казах аз. — Всяка година!

— Ами! Правят я по задължение. Робите я правят, защото ги карат и аз естествено сядам там. Но съвсем различно е, когато някой млад мъж я прави специално заради теб и я украсява с метличина и макове. Мерлин ядоса ли се от връзката ти с Нимю?

— Не трябваше да ви доверявам това — казах аз. — Ако изобщо е разбрал, той никога нищо не ми е казвал. Едва ли би имало значение за него. Той не беше ревнив. Не беше като нас. Не беше като Артър, или като мен. Колко кръв е пролята от ревност! И когато стигнеш до края на живота си, какво значение има всичко това? Остаряваме, младите ни гледат и не могат да си представят, че някога нашата любов е разтърсвала цели кралства.

Игрейн направи дяволита физиономия.

— Ти каза, че Горфидид нарекъл Гуинивиър „курва“. Тя такава ли беше?

— Вие не трябва да употребявате такива думи, лейди.

— Добре. Гуинивиър беше ли това, което казва Горфидид за нея и което на мен не ми е разрешено да произнеса от страх да не обидя невинните ти уши?

— Не — казах аз, — не беше.

— Но тя беше ли вярна на Артър?

— Всяко нещо с времето си — казах аз.

Тя ми се изплези.

— Ланселот стана ли митраист?

— Чакайте и ще видите — настоях аз.

— Мразя те!

— А аз съм вашият най-горещ поклонник, скъпа лейди — казах аз, — но освен това съм и много изморен, пък и студеното време втвърдява мастилото. Но обещавам, че ще напиша историята докрай.

— Ако Сенсъм те остави да я напишеш — каза Игрейн.

— Ще ме остави — отвърнах аз. Тези дни светецът е по-щастлив, благодарение на нашия послушник, който вече не е послушник, а свещеник и монах и вече, както настоява Сенсъм, светец като своя наставник. Свети Тъдуол — така трябва да го наричаме сега. Двамата светци делят една килия и заедно славят Господа. Не виждам нищо лошо в това сътрудничество, освен че свети Тъдуол, който вече е на дванадесет години, прави нов опит да се научи да чете. Той, разбира се, не може да говори сакски език, но въпреки това аз се страхувам, че той може да разчете нещо от моите писания. Този страх обаче може да почака, докато свети Тъдуол усвои буквите, ако това изобщо стане, а засега, за да задоволя нетърпеливото любопитство на моята най-красива кралица, Игрейн, ще продължа този разказ за Артър, моя скъп изгубен Господар, моя приятел, моя военачалник.