Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Елдара инстинктивно притисна спящото дете до гърдите си.
— Само да се опитат! — каза тя свирепо.
— Дано не се стига дотам — рекох твърдо. — Враговете на Геран притежават огромна мощ и е по силите им да наемат дузини убийци и стотици съгледвачи. Сигурна съм, че и в момента душат наоколо. Най-разумно е да потърсим по-сигурно прикритие. За това има два пътя. Можем да се качим в планините и да се притаим в някоя пещера. Или пък да останем тук и да се престорим на съвсем обикновени хора. Тогава дори и да ни видят, враговете няма да ни забележат. Ще опитаме най-напред второто. Уговорила съм всичко с баща ти и още утре заран Геран ще поеме новото си поприще.
— Какво е, лельо Поул? — попита Геран.
— Тъст ти ще те въведе в търговията с добитък.
— Но аз нищо не разбирам от крави и говеда!
— Ще се научиш, при това ще ти се наложи да го сториш много бързо. Животът ти зависи от това, ето защо вярвам, че имаш много добър стимул.
И така, наследникът на Желязната хватка започна да става рано всяка сутрин. Най-напред беше много смутен от новата си професия, но Хатан търпеливо го въведе в тайните на занаята и, което беше най-важното, го представи на главатарите на алгарските кланове. Не след дълго Геран взе да дава своя принос в процъфтяването на семейното предприятие и Хатан се гордееше с него.
В работата си Геран беше постоянно обкръжен от хората на Хатан, повечето от които бяха алгари преселници. Докато се навърташе из кравешките обори, той беше в безопасност. Това ми даде възможност да опозная Елдара по-отблизо, пък и да си играя с бебето, разбира се.
Малкият Давон беше одрал кожата на баща си, а той на свой ред приличаше досущ на сина на сестра ми — Даран. В риванския род от баща на син се предаваше една отличителна черта — всички бяха със златни коси. Катраненочерната коса на Желязната хватка се явяваше само от време на време. Всички без изключение бяха сериозни и честни момчета, които притежаваха здрав разум и пъргава мисъл. Това може би бе свързано повече с възпитанието, отколкото с наследствените черти, защото повечето от тях се родиха и отраснаха в Сендария.
Сезоните минаваха един след друг, а след тях се изнизваха и годините. Давон растеше като житен клас. Като стана на дванайсет, той вече почти беше стигнал по ръст баща си. Мурос никога не ми е харесвал много, най-вече заради постоянната пепел по улиците и миризмата на говеда, но ние бяхме щастливи там.
Няколко дни след дванайсетия рожден ден на Давон Хатан намина да се видим и двамата отидохме в библиотеката.
— Помниш ли нашия разговор отпреди сватбата на Геран и Елдара, Поул? — обърна се към мен високият алгар, чийто кичур на темето вече беше станал стоманеносив.
— Съвсем ясно си го спомням, Хатан. Ние следваме твоите съвети доста старателно, не е ли така?
— Освен че ти продължаваш да не старееш — каза той. — Не можеш ли да използваш магия, та да посивее косата ти? Това ще ти прибави още няколко години отгоре.
— Някой ден ще трябва подробно да си поговорим за това, което ти наричаш „магия“, Хатан — въздъхнах.
— Да не искаш да кажеш, че не е по силите ти? — изумено попита той.
— Естествено, че бих могла да го направя — казах, — но сивата коса не е съвсем сива.
— Тя просто изглежда сива.
— Вгледай се по-внимателно, Хатан. Кичурът на темето ти изглежда сив, защото в него са примесени черно и бяло. Затова ще се наложи да направя половината си коса бяла — косъм по косъм.
— Това ще ти отнеме известно време — заключи той.
— Доста време, ако трябва да сме точни. Бих могла да забъркам смес от определени корени, листа и семена, които да боядисат косата ми. Е, няма да е същата като твойта, но ще може да мине и така. Има и мазила за лице, които също ще ме състарят малко.
— Няма ли да е по-лесно просто да се преселите? Иди в Султурн например. Или пък в Дарине.
— Да не искаш да се отървеш от мен, Хатан?
— Разбира се, че не. Ние всички те обичаме, Поул, но на първо място си остава безопасността на децата ни.
— Има и по-лесен начин да решим това — казах. — Така и така съм вече много стара, тогава ще се оттегля в уединение и няма да излизам от къщата. Възрастните хора често постъпват така, нали?
— Не искам да те затварям в килия, Поул.
— Съвсем не е така, Хатан. Всъщност тази идея ми допада — ще ми помогне да си наваксам с четенето. Освен това ще съм наблизо, ако се случи нещо извънредно, без да ми се налага да търпя безкрайните часове безсмислени женски брътвежи.