Молитвената песен

Щеше да има сливане!

Спусна се по последните стъпала на Кроуг и застана на края на стълбата. Навесът на джунглата над нея като че ли внезапно се затвори и скри слънцето. Обгърна я в сенки, жега и непоносима смрад. Девойката от Вейл обаче вече изобщо не се притесняваше, че е тук. Знаеше какво трябва да прави и всичко друго беше без значение.

Запя тихо. Песента на желанията се понесе — гърлена, дръзка и страстна. Мелодията се плисна върху огромните преплетени клони, храсталаци и лози, заля ги. Докосваше вещо, милваше и утешаваше изкусно, обгръщаше всичко и разпалено увещаваше, изискваше отзивчивост. Приеми ме, Мейлморд, шепнеше песента на желанията. Приеми ме в себе си, защото аз съм като теб. Ние не сме различни. Ние си приличаме. Магиите ни са слени в едно. Ние сме еднакви!

Думите, които мелодията нашепваше, би трябвало да я ужасят, но те й доставяха удоволствие. Навремето песента на желанията й се беше струвала само една прекрасна играчка — игра с багри, форми и звуци. Едва сега безграничността на нейното използване й се разкриваше напълно. Тази песен можеше да бъде всичко. Брин можеше да бъде приобщена тук, където беше съсредоточено най-голямото зло. Мейлморд е създадена да не допуска в себе си живо същество, което не е в хармония с нея. Дори силата на магията на песента на желанията нямаше да успее да се пребори с основната цел на съществуванието на Мейлморд. Магията обаче беше толкова многостранна, че можеше да захвърли силата и да я замени с притворство и коварство. Тя беше в състояние да направи така, че Брин Омсфорд да заприлича на всичко, което би й се противопоставило. Магията беше способна да влезе в хармония с живота в тази дупка. Можеше да поддържа тази хармония толкова дълго, колкото щеше да й е нужно, за да открие Илдач.

Обзе я силна възбуда, докато пееше на Мейлморд и усещаше, че долината й отвръща. Разплака се. Толкова силно беше чувството, което я обвързваше с песента. Джунглата реагираше, като се олюляваше. Клоните се навеждаха, лозите и храсталаците се виеха като змии. Мелодията, която Брин пееше, нашепваше за смъртта и ужаса, дали живот на тази долина. Девойката от Вейл просто си играеше с нея, потопена в собственото си творение така, че да бъде сметната за това, което искаше да изглежда.

Потъна дълбоко в себе си, изцяло отдадена на песента, която пееше. Забрави Аланон и пътуването, което я беше довело дотук. Забрави Роун, Кимбър, Коглайн и Уиспър. Спомняше си само задачата, която беше дошла да изпълни — да открие и унищожи Илдач. Освобождаването на магията отново предизвика у нея онова странно и ужасяващо чувство на радост и наслада. Усещаше, че започва да губи контрол, също както се беше случило с гнома паяк в Тофър ридж и с черните същества при каналите. Усещаше как нишките на собственото й аз се разплитат. Тя обаче трябваше да рискува, сигурна беше в това. Рискът беше необходим.