Клетвата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-93-2
- Переводчик: Димитър Бърдарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Клетвата». Краткое содержание книги:
„Клетвата“ е една експлозивна история за лоша медицина и жестока справедливост, в която адвокатът Дизмъс Харди и полицаят Ейб Глицки се изправят един срещу друг в най-опасния случай, с който някога са се сблъсквали.
Когато шефът на най-голямата здравна организация в Сан Франциско умира в собствената си болница, никой не се съмнява, че причината са тежките наранявания, получени при автомобилна катастрофа. Но аутопсията разкрива нещо различно.
Ейб Глицки, макар и спъван от лутането на двамата назначени с политически протекции полицаи, бързо взима на прицел дежурния лекар Ерик Кенсинг. Изпаднал в отчаяние, Ерик се обръща за защита към Харди. Докато напрежението нараства, Харди поема инициативата, убеден, че убийството не е свързано с неговия клиент, а с обкръжението, в което работи.
Харди стига до ужасяващата истина, че много пациенти умират, жертви на убийство. Разкрива заговор на алчност и насилие, отнемащ човешкия живот, който всеки лекар се е заклел да пази.
В „Клетвата“ Джон Лескроарт е в най-добрата си форма.
A particularly strong plot. – Los Angeles Times
Topical and full of intrigue. – Milwaukee Journal Sentinel
Doctor Eric Kensing is living in fear that he is about to be indicted for the death of a patient. That patient was his boss, Tim Markham. But Kensing and Markham aren't just connected by work – Kensing's wife is one of Markham 's many lovers. It's not looking good for Kensing, so he enlists the help of lawyer Dismas Hardy. Some say Kensing is not worth saving, although others say that Kensing is a special doctor, prepared to do anything to save a patient's life, even defying proper medical procedure. Despite all the damning evidence, Hardy becomes increasingly sure that Kensing is innocent. Against mounting pressure for an arrest, Hardy knows that the only way to save Kensing is to find the real murderer. And like Kensing, he seems to be working within a system that is set up to thwart him and any attempt at real justice…
Така че, да. Така щеше да държи Фиск и Брако извън службата. Което бе хубаво. Глицки взе пак бележника си и прочете от него:
— Дали някое от децата му имат приятели със зелена кола? Какъв е социалният живот на съпругата, ако има такъв? Освен това всички, с които говорите, трябва да имат алиби. И не забравяйте, че злополуката е станала в шест сутринта или някъде там, така че всички, които казват, че не са спали, би трябвало да представляват интерес.
— А работата му? — попита Фиск. — „Парнас“?
— Ще стигнем дотам. Това е процес — отвърна Глицки уклончиво. В края на краищата това бе най-вече благотворителна акция за новите му инспектори и той нямаше намерение да ги пуска да му се мотаят в краката и да размътват водата, в случай че Джакман наистина реши да поиска голям съдебен състав заради нередностите в бизнеса на „Парнас“, с които Маркъм би могъл да има или да няма нещо общо. — Нека да видим докъде ще ни доведе това — заключи той. После си спомни една подробност. — Не е лошо да хвърлите поглед и на аутопсията.
Двамата се спогледаха и Брако се покашля.
— Той е умрял в болницата, сър — каза той. — Знаем от какво е умрял.
— Знаем ли? — заинтересува се Глицки. — И от какво?
— Ударила го е кола. Изхвърлен е бил на десетина метра. Блъснал се е в контейнера за смет.
— И какво от това? Вижте, нека да допуснем, че намерим някой, който е искал да блъсне господин Маркъм и действително доста добре се е справил с това. Арестуваме, значи, нашия заподозрян, но случайно забравяме да погледнем аутопсията. И знаете ли какво става? Излиза, че човекът е умрял от сърдечен удар, който не е свързан с нараняванията от катастрофата. А може би някой съвсем различен от нашия заподозрян му е забил трошачката за лед в ухото. Или му е отровил водата. Може да е бил шпионин за руснаците и ЦРУ-то да са го очистили. Идеята ми е — щом някой е мъртъв, първо проверяваме аутопсията. Всеки път, ясен ли съм?
После вдигна поглед и отправи към тях ужасната си усмивка.
— Добре дошли в отдел „Убийства“, момчета. Тук купонът никога не свършва.
6
Ерик Кенсинг, все още облечен с опръсканата с кръв зелена туника, се бе изтегнал почти хоризонтално в едно кресло в лекарската стая на приземния етаж. Дългите му крака бяха протегнати напред, кръстосани при глезените. В стаята нямаше никой друг. Кичур черна коса, прошарена тук-таме, висеше над челото му, което той като че ли подпираше с дясната си длан. Чу, че вратата се отвори и някой щракна лампите на тавана. Отвори очи. Бе Ан, която скоро щеше да му стане бивша съпруга.
— Казаха, че ще те намеря тук. — Говореше с шепот, с отчетливо контролиран глас.
— Май са били прави.
Тя започна веднага.
— Можеше поне да ми се обадиш, Ерик. Не го разбирам това. Да го науча от проклетото радио. А и децата — добави тя. — Много ти благодаря.
Той се изправи бързо, нямаше желание да се кара с нея.
— Къде са сега? Добре ли са?
— Разбира се, че са добре. Какво си мислиш? Оставих ги при Джейни. Всичко с тях е наред.
— Е, добре. — Изчакваше, принуждавайки я да говори.
— И защо не ми се обади?
Той отстъпи крачка и кръстоса ръце. Лицето му бе открито, почти момчешко, въпреки издълбаните от тревогата бразди, торбичките под очите и увисналата кожа под някога гордо очертаната линия на челюстта. Но в компанията на съпругата си се бе научил, особено през последните една-две години, да потиска всяка изразителност на лицето си. Не че изпитваше някаква съзнателна потребност да върши това сега, но бе твърдо решил да не даде на Ан нищо. Изглеждаше като че ли е статуя, изваяна от восък, и лесно би могъл да бъде взет за някой, надхвърлил петдесетте, макар да му оставаха петнайсет години до тази възраст.
— Защо да ти се обаждам? Жена му бе тук, семейството му. Освен това последното, което чух, е, че отново сте се разделили. Завинаги.
Челюстта ѝ се стегна, тя пое решително дъх.
— Искам да го видя — заяви тя.
— Моля, заповядай. Стига да ги няма Карла и децата. Ще те помоля да се опиташ да бъдеш внимателна, ако са все още тук.
— О, да, господин Внимателен. Това е твоята роля, нали? Грижа за пациентите, успокояване на опечалените.
— Понякога. — Той вдигна рамене. — Все ми е едно. Прави каквото искаш. Така или иначе го правиш.