Клетвата

5

Без да се издават, Дейвид Фрийман и Джина Роук казаха на Дизмъс Харди, че ще продължат разходката от заведението на Лу до апартамента на Фрийман на „Мейсън“, за да прегледат някакви документи. Нали можело Харди да бъде така любезен и да предаде на Филис, че Фрийман ще се върне в кабинета си по-късно?

— С удоволствие, Дейвид. Всякакъв повод е добре дошъл, само за да чуя милия ѝ гласец.

И така, влизайки във фоайето сам, Харди се поздрави за сдържаността да не коментира доста несръчното извинение на Дейвид и Джина за работата с документите, когато мелодичният глас на Филис го спря.

— Господин Елиът от „Кроникъл“ би искал да му се обадите при първа възможност.

— Благодаря ви. Каза ли, че е важно?

— Не конкретно, но мисля, че е така.

Харди приближи и се облегна върху плота, който отделяше рецепцията. Филис страшно мразеше това. Но тя така или иначе не обичаше нищо, което той правеше. Усмихна ѝ се.

— И защо?

— Какво защо?

Очевидно лоши мисли преминаваха през главата на Филис, докато гледаше ръцете му, кръстосани на нейния плот.

— И защо смятате, че е важно?

За Филис всичко, свързано със закона, беше по принцип важно. Харди обаче не подлежеше на обучение и колкото и да се опитваше да се държи напълно професионално, тя не успяваше да скрие емоциите си, когато той започнеше да я дразни така. Тя въздъхна отчаяно и се опита да се усмихне учтиво, но не успя съвсем.

— Приемам, че всички обаждания за вашия кабинет са важни, господин Харди. Господин Елиът е отделил време и е прекъснал работния си ден, за да ви се обади по средата на вашия работен ден. Помоли да му се обадите колкото може по-скоро. Трябва да е било нещо важно.

— Може просто да е искал да си поговорим. Това се случва, нали?

Очевидно Филис бе убедена, че това е нещо, което не би трябвало да се случва.

— Бихте ли искали аз да му се обадя и да го попитам?

— О, Филис! — Харди се отдръпна, вдигна ръцете си от плота и я погледна с одобрение. — Мисля, че току-що се пошегувахте. И то в работно време, когато би трябвало да сте заета. Няма да кажа на Дейвид.

Тя замълча, а той се обърна и тръгна нагоре по стълбището към кабинета си.

— А, като споменах Дейвид, той малко ще се забави. С мис Роук работят върху някакви документи, макар че аз никога не съм му казвал така на това.

— На кое? — запита Филис.

Изведнъж той реши, че я е дразнил достатъчно и може би трябва да спре. Посочи нагоре по стълбите:

— А, нищо. Вижте, много ми беше приятно да си побъбрим, но наистина трябва да се качвам и да се обадя на господин Елиът. Може и да е нещо важно.

Харди работеше в строга, монашеска, дори индустриална обстановка. Сивите метални шкафове за папки бяха струпани върху сивия берберски килим, покриващ пода от стена до стена. На двата прозореца, гледащи към улица „Сътър“, имаше старомодни венециански щори, които в най-добрия случай действаха несъвършено — обикновено просто ги оставяше или вдигнати, или пуснати. Ребека и Винсънт, двете му деца, бяха нарисували повечето от картините по стените, но имаше също и плакат от новия стадион на „Джайънтс“ — „Пак Бел Парк“, и календар на „Сиера Клъб“. Светлото му дървено бюро бе стандартно по големина и повърхността му беше изчистена с изключение на телефона, снимка на Франи, голяма канцеларска попивателна, саксия с батати, чиито стъбла стигаха до пода, и зелената му банкерска лампа. Под четири лавици юридически книги и папки, една препарирана риба балон и корабче в бутилка, които си беше донесъл от вкъщи, внасяха малко живец на кухненския плот с кранче за вода, ролка хартиени кърпи на стената и няколко чаши, поставени с дъното нагоре до умивалника. Диванът и креслата бяха удобни, имитация на кожа, а масичката за кафе бе от същото това обикаляне на магазините преди шест години. Мишената му за стрелички висеше до вратата, срещуположно на бюрото му — парче лента от сребристо фолио на килима отбелязваше чертата за хвърляне на два и половина метра разстояние. Стреличките от волфрам в синьо бяха забодени — две в средата и една в двайсетицата, където последно ги бе метнал.