Клетвата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-93-2
- Переводчик: Димитър Бърдарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Клетвата». Краткое содержание книги:
„Клетвата“ е една експлозивна история за лоша медицина и жестока справедливост, в която адвокатът Дизмъс Харди и полицаят Ейб Глицки се изправят един срещу друг в най-опасния случай, с който някога са се сблъсквали.
Когато шефът на най-голямата здравна организация в Сан Франциско умира в собствената си болница, никой не се съмнява, че причината са тежките наранявания, получени при автомобилна катастрофа. Но аутопсията разкрива нещо различно.
Ейб Глицки, макар и спъван от лутането на двамата назначени с политически протекции полицаи, бързо взима на прицел дежурния лекар Ерик Кенсинг. Изпаднал в отчаяние, Ерик се обръща за защита към Харди. Докато напрежението нараства, Харди поема инициативата, убеден, че убийството не е свързано с неговия клиент, а с обкръжението, в което работи.
Харди стига до ужасяващата истина, че много пациенти умират, жертви на убийство. Разкрива заговор на алчност и насилие, отнемащ човешкия живот, който всеки лекар се е заклел да пази.
В „Клетвата“ Джон Лескроарт е в най-добрата си форма.
A particularly strong plot. – Los Angeles Times
Topical and full of intrigue. – Milwaukee Journal Sentinel
Doctor Eric Kensing is living in fear that he is about to be indicted for the death of a patient. That patient was his boss, Tim Markham. But Kensing and Markham aren't just connected by work – Kensing's wife is one of Markham 's many lovers. It's not looking good for Kensing, so he enlists the help of lawyer Dismas Hardy. Some say Kensing is not worth saving, although others say that Kensing is a special doctor, prepared to do anything to save a patient's life, even defying proper medical procedure. Despite all the damning evidence, Hardy becomes increasingly sure that Kensing is innocent. Against mounting pressure for an arrest, Hardy knows that the only way to save Kensing is to find the real murderer. And like Kensing, he seems to be working within a system that is set up to thwart him and any attempt at real justice…
7
В 21:30 Малачи Рос бе в кабинета си, в удобното си кожено кресло тип „Имс“, с една изстинала чаша кафе на стъклената масичка пред него. Насреща в инвалидната си количка, с жълт бележник в скута и магнетофон до кафето на Рос, седеше Джеф Елиът. През вертикалните щори Рос гледаше отвъд репортера навън, към центъра на града, от височината на седемнайсетия етаж. Но не забелязваше нито светлините на Северния плаж, танцуващи под него, нито ясните звезди в изчистеното от вятъра небе над тях. Не бе ял от закуска, но въпреки това не чувстваше глад.
Бяха говорили почти половин час и Рос бе насочил дискусията към себе си, към своето минало. Бе разказал как се е включил в управителния съвет на „Парнас“ като лекар, чиято първоначална работа бе да осигурява медицинската легитимност на ориентираните към печалба бизнесрешения на компанията. Това бе отдавна, в първите дни на агресивното здравеопазване, и Рос разказа на Елиът как е дошъл като знаменосец на идеята за определяне на лекаря за първична помощ за всеки пациент като пазител на портите на медицинската крепост — идея, която сега бе станала вече доста стандартна за здравеопазващите организации навсякъде в страната.
— Но идеята не е популярна — отбеляза Елиът.
Рос се наведе напред, срещна поглед с репортера и възрази:
— Посочете ми по-добър път и още утре ще поема по него. Все пак в основни линии тя функционира.
— Макар че пациентите не я харесват?
Рос безпомощно сви рамене.
— Да погледнем нещата в очите, господин Елиът. Трудно е да се угоди на хората. Смятам, че повечето пациенти оценяват ефикасността. А това бихме могли да го преведем като „удовлетворение“. — Искаше да добави, че според него хората бяха прекалено загрижени и чувствителни към всякакви глупости. Тялото бе машина и съществуваха механици, които знаеха точно как да я поправят, когато се развали. Така нареченият „човешки елемент“ бе надценяван в огромна степен. Но не можеше да каже това на Елиът.
— Наистина това е по-добре за голямото мнозинство от пациентите.
— И защо е така? — попита репортерът. — Не е ли това само начин те да бъдат отстранени от каквото и да е влияние върху вземането на решения?
— Да, това е разумен въпрос, съгласен съм. Но и аз имам един въпрос за вас, макар че сигурно няма да ви хареса. А защо да трябва те да се намесват?
И отново вдигна ръка, за да спре отклика на Елиът.
— Достатъчно трудно е да се държи този кораб над водата с професионалисти, които познават бизнеса. Ако пациентите имат последната дума, те ще го потопят финансово. С това съвсем не казвам, че не би трябвало да държим пациентите информирани и съпричастни, но…
— Но хората ще искат всякакви скъпи изследвания, които всъщност не са им нужни.
Рос се усмихна с видима искреност.
— Точно така. Лечението изисква време, господин Елиът. И бихте се удивили колко много здравни проблеми отминават от само себе си.
Изправи се, отиде до малкия хладилник в ъгъла на стаята и извади две бутилки с минерална вода. Даде едната на репортера и пак седна.
— Вижте — започна той, като се наведе напред и заговори, както изглеждаше, от сърце, — знам, че всичко това сигурно ви звучи доста грубо, но никой не е против да се харчат пари за изследвания, ако те са необходими. По дяволите, нали това е целият смисъл на застраховката в крайна сметка. Но ако петдесет души идват тук месец след месец и на всеки от тях се прави изследване, когато всъщност само петима имат тази нужда, тогава „Парнас“, вместо да изгуби двайсет и пет хиляди, които се покриват от застрахователната премия, губи четвърт милион. За да покрием това, трябва да увеличим вноските и добавките десетократно, а това никой не може да си позволи. Така цялата система се разпада и никой не получава никакво здравеопазване.
Елиът отпи от водата.
— Да речем обаче, че от тези четирийсет и пет души, на които не се правят изследванията, от тях се нуждаят десет. Не пет. Какво ще стане с тях?
— Те ще бъдат идентифицирани, господин Елиът. Може би малко късно, което е достойно за съжаление. Никой не отрича това. Признавам, че този избор е доста тежък. Честно казано, лично аз бих предпочел никой никога да не страда от каквото и да е. Тъкмо затова съм станал лекар навремето. Сега обаче моята работа е да държа този кораб над водата. И ако ние изследваме всички пациенти за всичко, което пожелаят, вместо за всичко, от което наистина се нуждаят, ще потънем като камък. И това е студената, тежка истина. Тогава никой няма да получава никакви изследвания, защото никой няма да може да си ги позволи. Смятате ли, че това би било по-добре?