Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

— Вече почти стигнахме в Бирмингам. По пътищата няма много движение. Излез да се разтъпчеш.

Той направи каквото му казаха и излезе от колата. Беше спал две часа. Докато вървеше към сивата сграда, на Артър му се искаше да може да се върне обратно в съня си и отново да е със семейството си. Всичко му се бе сторило толкова реално. Защо не беше оценявал онези моменти, когато се бяха случвали?

Той се разходи из WHSmith и купи „Дейли Мейл“, а след това и кафе в картонена чаша от автомата отвън. Имаше вкус на пръст. Във фоайето се чуваше шумът от машини за аркадни игри, които проблясваха с цветните си светлини и свиреха весела електронна музика. Артър усети миризмата на пържени лучени кръгчета и белина. Сложи внимателно наполовина изпитото си кафе в кофата за боклук и отиде в тоалетната.

Когато се върна в колата, се озова сам с Нейтън.

Момчето отново седеше с крака на таблото, показвайки бледия си глезен.

На задната седалка Артър разтвори вестника си. През следващите няколко дни щеше да премине гореща вълна… най-горещият май за последните няколко десетки години. Помисли си за почвата на Фредерика, надявайки се да остане влажна.

Нейтън извади едно жълто кръгче от пакетчето си с чипса. След възможно най-дългото време, което Артър някога бе виждал човек да яде един чипс, той най-после каза:

— Всъщност вие с мама, нали разбираш…?

Артър чакаше другата част от изречението, която така и не дойде.

— Съжалявам, аз.

— Ти и мама. Вие, нали разбираш, правите ли го? — След това се обърна към Артър с изискан акцент: — Вие излизате ли?

— Не. — Артър се опита да не прозвучи ужасен. Запита се как изобщо на Нейтън може да му е хрумнало такова нещо. — Определено не. Ние сме просто приятели.

Нейтън кимна мъдро.

— Значи имаш отделна стая в къщата за гости?

— Разбира се.

— Просто се чудех.

— Със сигурност сме само приятели.

— Забелязах, че ти готви солени неща, пайове и разни други такива. Останалите получават само сладкиши.

Останалите от нейните изгубени каузи — помисли си Артър. — Лудата г-жа Флауърс, г-жа Монтън, която не излиза от вкъщи и цялата компания.

— Наистина оценявам всичко, което майка ти прави за мен. Преживявам тежък период и тя много ми помага. Предпочитам солено пред сладко.

— О, да. — Нейтън довърши чипса. След това сгъна пакетчето, завърза го на възел и го сложи под носа си като мустак. — Мама живее, за да помага на другите. Тя е истинска светица.

Артър не разбра дали говори с ирония или не.

— Жена ти. Умряла е, нали? — попита Нейтън.

— Да, умря.

— Сигурно е било доста гадно, а?

За момент на Артър му се искаше да скочи на предната седалка и да разкъса пакетчето от чипса, което Нейтън бе сложил под носа си. Колко лесно младите хора пропъждаха мисълта за смъртта, сякаш беше далечна страна, която никога няма да посетят. И как се осмеляваше да говори така небрежно за Мириам. Заби ноктите си в кожената седалка. Страните му пламнаха и той се втренчи през прозореца, за да не улови погледа на Нейтън в огледалото.