Дуел

— Нима? — студено запита Фон Корен, който си бе избрал най-големия камък край водата и се мъчеше да се покатери на него, за да седне. — Нима? — повтори той и погледна вторачено Лаевски. — А Ромео и Жулиета? А например украинската нощ на Пушкин? Природата трябва да им се поклони до земята.

— Възможно и тъй да е… — съгласи се Лаевски, защото го домързя да се задълбочава и да противоречи. — Впрочем — каза той след малко — какво толкова са всъщност Ромео и Жулиета? Красивата поетична, чиста любов — това са рози, под които се мъчат да скрият гнилотата. Ромео е също такова животно, както и всички останали.

— За каквото и да заговори човек, вие всичко свеждате до…

Фон Корен погледна Катя и не довърши.

— До какво свеждам всичко? — попита Лаевски.

— Казват ви например: „Колко красива е тази чепка грозде!“, а вие: „Да, но колко е безобразна, когато я дъвчат и смилат в стомаха си“. Защо трябва да се говорят тия неща? Не е ново и… изобщо странен похват.

Лаевски знаеше, че Фон Корен не го обича, затова се боеше от него и в негово присъствие се чувстваше така, като че отвсякъде му е тясно и зад гърба му стои някой. Той нищо не отвърна, дръпна се встрани и съжали, че беше дошъл.

— Господа, марш за съчки за огън! — изкомандва Самойленко.

Всички се пръснаха кой където намери, и останаха само Кирилин, Ачмианов и Никодим Александрич. Кербалай донесе столове, застла един килим на земята и сложи на него няколко бутилки с вино. Приставът Кирилин, висок представителен мъж, който и в пек, и в мраз не се разделяше от навлечения върху китела му шинел, напомняше с горделивата си осанка, с важната си походка и с ниския си, малко пресипнал глас млад провинциален полицейски началник. Изразът на лицето му беше тъжен и сънлив, сякаш го бяха събудили току-що против желанието му.

— Какво си донесъл, говедо? — изръмжа той на Кербалай, като изговаряше бавно всяка дума. — Бях ти поръчал кварели, а какво си домъкнал, татарска муцуно? А? Какво?

— Имаме си достатъчно свое, Егор Алексеич — плахо и вежливо отбеляза Никодим Александрич.

— Какво? Но аз желая да има и мое вино. Предполагам, че щом участвам в пикника, имам пълното право да внеса своя дял. Пред-по-ла-гам! Донеси десет бутилки кварели!

— Защо толкова много? — изненада се Никодим Александрич, който знаеше, че Кирилин нямаше пари.

— Двадесет бутилки! Тридесет! — викна Кирилин.

— Оставете го, така да е — прошепна Ачмианов на Никодим Александрич, — аз ще ги платя.

Надежда Фьодоровна беше във весело, закачливо настроение. Искаше й се да скача, да се смее, да крещи, да дразни, да кокетничи. В евтината си басмена рокля на сини точици, с червени обувки и със сламената си шапка се чувстваше мъничка, прелестна, лека и въздушна като пеперуда. Тя притича по неустойчивото мостче и около минута се взира във водата, докато й се зави свят, след това изпищя и побягна със смях към сушилнята и й се струваше, че всички мъже, дори и Кербалай, й се любуват. Когато в бързо настъпващата тъмнина дърветата взеха да се сливат с планината, а конете — с екипажите, и в прозорците на духана блесна светлина, тя се изкачи по пътечката, която се виеше между камъните и бодливите храсти, горе на билото и седна на един камък. Долу край накладения вече огън се движеше със запретнати ръкави дяконът и дългата му черна сянка обикаляше като радиус около пламъците; той подхвърляше съчки в огъня и с една лъжица, привързана към дълга пръчка, бъркаше в котела. Самойленко шеташе около огъня с бакъреночервено лице както в кухнята у дома си и крещеше свирепо: