Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Тя вълшебница ли е? — попитах аз, почти уверена, че ще получа положителен отговор.
Мисълта, че всички те работят в някакъв цирк, че са част от някакъв магически спектакъл, на няколко пъти бе минавала през съзнанието ми. Смятах, че много неща около тях биха ми се изяснили, ако беше така.
— Не, не е вълшебница — рече Делия. — Тя е магьосница.
След което ме погледна с такова презрение, че се засрамих от своя въпрос.
— Вълшебниците са в спектаклите — обясни тя, като ме гледаше остро. — А магьосниците са в света, без да бъдат част от света.
Тя дълго време мълча, след което от устните й се изплъзна лека въздишка.
— Искаш ли да видиш Есперанса сега? — попита тя.
— Да — отвърнах въодушевено аз. — Много бих искала да я видя.
От мисълта, че е възможно лечителката да е била истинска, а не сън, ми се зави свят. Не вярвах много на Делия и въпреки това исках да й повярвам за най-лошото. Мислите ми се завъртяха с шеметна скорост; изведнъж осъзнах, че не бях споменавала на Делия, че лечителката от моя сън ми се беше представила като Есперанса.
Бях така погълната от мислите си, че не съм забелязала кога Делия е заговорила.
— Извинявай, какво каза? — попитах аз.
— Единственият начин да си обясниш всичко това, е да призовеш отново сънуването — рече тя и като се усмихваше леко, помаха с ръка, като че ли даваше знак на някого да дойде.
Думите й нямаха значение за мен. Аз вече следях друга нишка на мисълта си. Есперанса беше истинска. И аз бях сигурна, че тя щеше да ми изясни всичко. Освен това тя не беше на пикника; не се беше държала с мен така отвратително, както всички останали жени. Таях слабата надежда, че Есперанса ме е харесала, и тази мисъл някакси ми възвърна увереността. За да скрия чувствата си от Де лия, аз й казах, че много бих искала да видя лечителката.
— Бих искала да й благодаря и, разбира се, да й платя за това, което е направила за мен.
— Вече е платено — рече Делия.
Подигравателното огьнче в очите й красноречиво говореше, че тя е наясно с мислите ми.
— Как така вече е платено? — попитах аз, като неволно повиших тон. — Кой е платил?
— Трудно е да се обясни — започна Делия с една сдържана любезност, която моментално ме накара да се отпусна. — Всичко започна на тържеството на приятелката ти в Ногалес. Веднага те забелязах.
— Нима? — попитах аз заинтригувано, като очаквах да чуя някой комплимент за добрия ми вкус и грижливо подбрания ми гардероб.
Настъпи неловка тишина. Не можех да видя очите на Делия, прикрити под полузатворените й клепачи; Имаше нещо неизказано и все пак странно обезпокоително в гласа й, когато ми обясни, че всъщност това, което й направило впечатление у мен, било как всеки път, когато ми се налагало да говоря с бабата на моята приятелка, аз съм ставала някак разсеяна, като че ли заспала.
— Разсеяна е меко казано — рекох аз. — Не можеш да си представиш дори през какво трябваше да мина и какво ми струваше да убедя тази старица, че не съм самото въплъщение на дявола.
Делия сякаш не ме чу.
— Веднага разбрах, че имаш невероятна способност да сънуваш — продължи тя. — Затова те следвах навсякъде из къщата и те видях в действие. Ти не съзнаваше напълно това, което правиш или казваш. И въпреки това се справяше чудесно — говореше и се смееше и честичко послъгваше, за да се харесаш на околните.
— Нима искаш да кажеш, че съм лъжкиня? — попитах аз на шега, но очевидно засегната.
Почувствах желание да се ядосам. Втренчих се в каната с вода на масата, докато надигащото се в мен чувство премина.
— Не бих се осмелила да те нарека лъжкиня — провъзгласи Делия малко пресилено. — Бих те нарекла сънувач.
Гласът й беше тежък и тържествен, но в очите й проблясваха весели, дяволити огънчета, когато рече:
— Магьосниците, които ме отгледаха, ме научиха, че не е важно какво казва човек, щом като има силата да го каже.
Говореше така въодушевено и одобрително, че се усъмних да не би някой да стои зад една от вратите и да ни подслушва.
— А тази сила се взема от сънуването. Не го знаеш, защото при теб то става естествено, но когато си хваната на тясно, съзнанието ти мигновено преминава в сънуване.
— Ти от магьосници ли си била отгледана, Делия? — попитах аз, за да сменя темата.
— Разбира се — заяви тя, като че ли това беше най-естественото нещо на света.
— Родителите ти магьосници ли бяха?
— Не, не — отвърна тя и се подсмихна. — Магьосниците ме намериха един ден и ме отгледаха оттам нататък.
— На колко години беше тогава? Още дете ли? Делия се разсмя, сякаш имаше нещо смешно във въпроса ми.