Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Това определено е тест — увери ме разпитващата ме жена, когато всички се успокоиха. После замълча за малко, като че ли да прецени нещо.
— От това, което ми каза, мога да заключа, че си типична представителка на средната класа — продължи тя, като разтвори широко ръце, за да покаже, че няма друг избор, освен да приеме заключението. — От друга страна пък, какво друго би могла да бъде една германка, родена в Новия свят?
Тя забеляза гнева по лицето ми и с едва сдържана усмивка добави:
— Хората от средната класа имат среднокласни мечти. Като видя, че съм на път да избухна, Мариано Аурелиано обясни, че тя ми задавала всички тези въпроси просто защото те били любопитни да узнаят повече неща за мен. Твърде рядко идвали при тях външни хора, а още по-рядко млади.
— И така да е, това не ви дава право да ме обиждате — оплаках се аз.
Сякаш не бях казала нищо, Мариано Аурелиано продължи да се оправдава заради жените. Мекият му тон и успокоителното потупване по гърба стопиха гнева ми, също както предния път. Усмивката му беше така трогателно ангелска, че аз нито за миг не се усъмних в неговата искреност, когато започна да ме ласкае. Каза, че съм една от най-необикновените, най-забележителните личности, които те някога били срещали. Бях толкова развълнувана, че го насърчих да ме пита за всичко, което го интересува за мен.
— Чувстваш ли се значима? — поиска да узнае той. Кимнах.
— Всички ние сме много значими за себе си — заявих аз. — Да, смятам, че съм значима; не в най-общ смисъл, а лично, само за себе си.
След което се впуснах в обстойно излияние за позитивното отношение на човек към самия себе си, за стойността на личността и за това колко е важно за нашето физическо и психическо здраве да си напомняме, че сме значими.
— А какво ще кажеш за жените? — попита той. — Те по-значими ли са от мъжете или не?
— Съвсем очевидно е, че мъжете са по-значими — отвърнах аз. — Жените нямат избор. Те трябва да са по-малко значими, за да може семейният живот да върви гладко, така да се каже.
— Но правилно ли е това? — настоя Мариано Аурелиано.
— Ами, да, разбира се, че е правилно — заявих аз. — Мъжете по рождение са по — висши; затова и те управляват света. Аз съм възпитавана от властен баща, който при все че се отнасяше към мен така свободно, както към братята ми, ми даде да разбера, че някои неща не са чак толкова важни за една жена. Ето защо не знам какво правя в училище, нито пък какво искам от живота.
Погледнах Мариано Аурелиано, след което с безпомощен, пораженчески тон, добавих:
— Предполагам, че търся мъж, който е така уверен в себе си, както баща ми.
— Каква глупачка — вметна една от жените.
— Не, не е глупачка — увери ни Мариано Аурелиано. — Просто е объркана и самоуверена като баща си.
— Като немския си баща — поправи го настоятелно господин Флорес, наблягайки на думата „немски“. Той се беше спуснал от дървото като листо — леко и безшумно. Сипа си невероятно количество храна.
— Колко си прав — съгласи се Мариано Аурелиано и се ухили. — Тъй като е самоуверена като немския си баща, тя просто повтаря това, което е слушала цял живот.
Гневът ми, който се вдигаше и спадаше като някаква загадъчна треска, се дължеше не само на това, което говореха за мен, но и на факта, че те говореха за мен, като че ли не съм там.
— Непоправима е — рече една от жените.
— Подходяща е за целта — защити ме Мариано Аурелиано.
Господин Флорес подкрепи Мариано Аурелиано. Единствената жена, която не беше проговаряла досега, каза с плътен дрезгав глас, че е съгласна с мъжете, че съм подходяща за целта. Тя бе висока и стройна. Бледото й, изпито и строго лице бе овенчано със сплетена на плитка, бяла коса и подчертано от големи искрящи очи. Въпреки вехтите й, невзрачни дрехи, у нея имаше някакъв естествен, вътрешен финес.
— Какво ми правите всички вие? — изкрещях аз, неспособна да сдържам повече гнева си. — Не разбирате ли колко ужасно се чувствам, като ви слушам да говорите за мен, като че ли не съм тук?
Мариано Аурелиано впи свирепите си очи в мен.
— Ти не си тук — рече той с тон, лишен от каквото и да е чувство. — Или поне все още не си. А най-важното, ти не си от значение. Нито сега/нито когато и да било.
Едва не припаднах от гняв. Досега никой никога не ми беше говорил така грубо и с такова безразличие към чувствата ми.
— Плюя и пикая на всички ви, проклети, шибани духачи! — изкрещях аз.
— О, боже! Немска школа! — обясни Мариано Аурелиано и всички се разсмяха.
Тъкмо щях да скоча и да си тръгна, когато Мариано Аурелиано ме потупа няколко пъти по гърба.