Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Не, не бях дете — рече тя. — Била съм сигурно на твоята възраст, когато ме откриха и започнаха да ме отглеждат.
— Какво искаш да кажеш с това „започнаха да ме отглеждат“?
Делия ме погледна без да фокусира очите си върху мен. За момент помислих, че не ме е чула, или пък, ако ме е чула, не възнамерява да ми отговори. Повторих въпроса си. Тя сви рамене и се усмихна.
— Отгледаха ме както се отглежда дете — рече най-сетне тя. — Няма значение на колко години си; в техния свят си дете.
Внезапно обезпокоена да не ни подслушват, аз хвърлих бърз поглед през рамо и прошепнах:
— Кои са тези магьосници, Делия?
— Труден въпрос — отвърна замислено тя. — По настоящем не мога дори да започна да му отговарям. Мога само да ти кажа, че те са хората, които ме научиха, че човек никога не бива да лъже с цел да му повярват.
— И за какво ще лъже тогава? — попитах аз.
— Заради самото удоволствие от това — отряза ме бързо тя.
После стана от стола си и се запъти към вратата, която водеше към двора. Преди да излезе, тя се обърна и с усмивка на лицето ме попита:
— Чувала ли си поговорката „Ако не лъжеш с цел да ти повярват, можеш да кажеш всичко, което искаш, без значение какво ще си помислят хората за теб“?
— Никога не съм чувала такава поговорка — отвърнах аз.
Подозирах, че си я беше измислила; носеше нейния отпечатък.
— Освен това не разбирам какво се опитваш да кажеш — добавих високомерно аз.
— Сигурна съм, че разбираш — рече тя, като ме гледаше през кичури черна коса. И с леко движение на брадичката ми даде знак да я последвам. — Хайде вече да отидем да видим Есперанса.
Аз скочих и се втурнах след нея, но рязко спрях на вратата. Мигновено заслепена от ярката светлина навън, аз стоях и се чудех какво се е случило. Като че ли не беше минало никакво време от момента, в който се бях затичала след господин Флорес през полето. Слънцето, както и тогава, все още си стоеше на зенита.
Успях да зърна крайчеца на червената пола на Делия, докато завиваше покрай един ъгъл. Втурнах се след нея през каменна арка, която водеше към приказен вътрешен двор.
Отначало не виждах нищо; толкова силна беше разликата между ослепителната слънчева светлина и плътните сенки във вътрешния двор. Затаила дъх, аз просто стоях там, абсолютно неподвижно и вдишвах влажния въздух. — Той беше наситен с аромата на портокалов цвят, орлови нокти и благовонно секирче. Увило се по нишки, които сякаш се спускаха от небето, благовонното секирче висеше като пъстроцветен гоблен сред зеленината от дървета, храсти и папрат.
Лечителката, която бях видяла в съня си, седеше в люлеещ се стол насред двора. Тя беше доста по-възрастна от Делия и от жените на пикника, макар че не бих могла да кажа откъде съдех за това. Тя се люлееше напред — назад, като че ли в полусън. Мъчителна болка обхвана цялото ми същество, тъй като изпитвах някаква подсъзнателна сигурност, че това люлеещо движение я отнася все по-далеч и по-далеч от мен. Обзе ме чувство на безсилие и неописуема самота, докато стоях и я гледах. Исках да прекося двора и да я прегърна, но нещо в тъмните плочки на пода, наредени в невероятно сложни фигури, държеше краката ми на място.
— Есперанса — успях най — сетне да прошепна аз едва доловимо.
Тя отвори очи и се усмихна съвсем не изненадана, като че ли ме беше очаквала. После стана и тръгна към мен. Не беше с размерите на дете, а долу — горе мой ръст — около метър и шейсет. Беше слаба и крехка на вид, но излъчваше жизненост, която ме накара да се почувствам дребна и хилава.
— Колко се радвам да те видя отново — рече тя и гласът й звучеше искрено.
После ми даде знак да взема един от плетените столове и да седна до нея.
Като се огледах около себе си, открих и останалите жени, включително Делия. Те седяха в плетени столове, полускрити от храсти и дървета; те също ме наблюдаваха с любопитство. Някои ми се усмихнаха, докато други продължиха да ядат питките с месо от чиниите в скута си.
В сенчестата зелена светлина на двора — въпреки своето твърде земно занимание, яденето, — жените изглеждаха безплътни, илюзорни. При все това, всяка от тях беше неестествено жива, без да е с ясно доловими черти. Те сякаш бяха попили зеленикавата светлина на двора, която ни беше обгърнала отвсякъде като прозрачна мъгла. Мина ми през ума мимолетната, но ужасяваща мисъл, че може да съм в къща, населена с духове.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита ме Есперанса. — Делия е приготвила най-вкусната храна, която можеш да си представиш.
— Не, благодаря — смутолевих аз с глас, който сякаш не беше мой.