Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Все още наблюдавайки ме внимателно, тя се усмихна и добави:
— Не си набожна, нали?
Поклатих глава. Не можех да говоря. Гърлото ми така се беше свило, че едва дишах. Бях се втрещила от страх И почуда; не толкова от това, което казваше, колкото от промяната, настъпила у нея. Ако някой ме попиташе, аз не бих могла да кажа кога се е променила, но изведнъж лицето й беше станало младо и лъчезарно; като че ли някакъв вътрешен живот бе запален вътре в нея.
— Това е добре! — възкликна Есперанса. — Така няма да се налага да се бориш срещу убежденията си — изтъкна тя. — Те много трудно се преодоляват. Аз бях възпитана отявлена католичка. Едва не умрях, когато трябваше да преразгледам отношението си към религията.
Тя въздъхна. После с мек и леко натъжен глас добави:
— Но това беше нищо в сравнение с битката, която трябваше да водя преди да стана истински сънувач.
Стоях в очакване, едва дишайки, докато едно доста приятно усещане се разля като лек електричен поток по цялото ми тяло. Очаквах да чуя разказ за жестока битка между нея и някакви страховити същества. И не успях да скрия разочарованието си, когато тя каза, че трябвало да се бори със себе си.
— За да бъда сънувач, трябваше да надвия вътрешното си „аз“ — обясни Есперанса. — Нищо, ама нищо не е по-трудно от това. Ние, жените, сме най-окаяните затворници на своето вътрешно „аз“. То е нашата клетка. Нашата клетка, направена от задължения и очаквания, с които ни засипват от момента, в който се родим. Знаеш как е. Ако първородното дете е син, се празнува. А ако е момиче, се посреща с едно свиване на раменете и изказване от рода на: „Нищо. Въпреки това ще я обичам и ще направя всичко за нея.“
От уважение към възрастната жена, не се разсмях с глас. Никога през живота си не бях чувала подобни изявления. Смятах се за независима жена. Но очевидно, в светлината на това, което Есперанса казваше, аз не бях по-различна от всяка друга жена. И противно на начина, по който обикновено бих реагирала на подобна идея, аз се съгласих с нея. Винаги ми бяха давали да разбера, че самият факт, че съм жена предполага да съм зависима. Учиха ме, че жената трябва да е благодарна, ако е привлекателна, така че мъжете с желание да й предлагат услугите си. Казваха ми, че е под женското ми достойнство да се захващам да върша сама каквото и да е, ако това същото може да ми бъде дадено. Беше ми набивано в съзнанието, че мястото на жената е вкъщи, при съпруга и децата си.
— Също като теб, аз бях отгледана от властен, но все пак либерален баща — продължи Есперанса. — И аз като теб смятах, че съм свободна. И когато трябваше да разбера магьосническото схващане — че свободата не означава да отстояваш себе си, — това едва не ме уби. Да отстоявам себе си означаваше да утвърждавам своята женственост. А това ми отнемаше всичкото време, усилия и енергия.
— Противно на това — продължи тя — магьосниците разбират свободата като способността да вършиш невъзможното, неочакваното — да сънуваш сън, който няма основа, няма реалност в ежедневния живот.
Гласът й отново се сниши до шепот, като добави:
— Познанието на магьосниците е винаги вълнуващо и ново. На жената й трябва единствено въображение, за да промени вътрешното си „аз“ и да стане сънувач.
Есперанса каза, че ако не била успяла да надвие вътрешното си „аз“, сега щяла просто да води нормалния живот на всяка жена; животът, който родителите й били предначертали. Един живот на поражения и унижения. Един живот, лишен от всякакво тайнство. Живот, програмиран от обичаите и традицията.
Есперанса ме ощипа по ръката. Изпищях от болка. — По-добре слушай внимателно — укори ме тя.
— Но аз внимавам — измърморих аз в своя защита, като разтърквах ръката си; а бях сигурна, че никой няма да забележи отслабващия ми интерес.
— Няма да бъдеш примамена или прилъгана в света на магьосниците — предупреди ме тя. — Ти трябва да избереш, като знаеш какво те очаква.
Колебанията в настроението ми ме изненадваха, защото съвсем не бяха в съответствие със здравия разум. Би трябвало да ме е страх. А аз бях спокойна, като че ли моето присъствие там беше най-естественото нещо на света.
— Силата на жената се крие в утробата й — рече Есперанса и отново ме шляпна по корема.
Тя каза, че жените сънували със своите утроби, или по — скоро от утробите си. Фактът, че имали утроби, ги правел идеални сънувачи.
Преди да успея да довърша дори мисълта „защо е толкова важна утробата“, Есперанса ми отговори:
— Утробата е центърът на нашата съзидателна енергия — обясни тя — до такава степен, че ако мъжете изчезнат от света, жените пак ще могат да се възпроизвеждат. И тогава светът ще бъде населен само от женски индивиди на човешкия вид.